Коледата Възможна Или Традициите Не Са Това, Което Бяха!

Днес се смях от сърце. Ама така се смях, че чак сълзички ми излязоха.
Причината за това беше една статия на Красимира Хаджииванова в Dnes.bg.

И тъй като още от началото на последния зимен месец на отиващата си година, намирисва натрапчиво на Коледа, изпълнена къде с кич, къде с някоя и друга що годе добре изглеждаща аранжировка, но във всички случаи пъстра, ще споделя с вас закачливата статия та да може и Вие да се похилите!






Коледа идва и това е видно отвсякъде. И всеки свързва празника с различни символи - белобради старци, морни Снежанки /с пресен чесън/, елени, шейни и елхи.

Сега няма да обсъждаме колорита и разнообразието на всички коледни асоциации, а ще се спрем само на една от тях и придружаващите я дейности.

Елхата. Коледното дръвче. Временната иглолистна флора, която всеки забучва вкъщи тези дни. Може и да не сте забелязали, но изборът на дървото зависи от собствения ви натюрел. Ето как.

Вие сте:

Романтик

Десет дни преди Коледа започвате да проучвате пазара. Обикаляте всички кьошета из града, оглеждате зорко и акуратно всяко дръвче. Говорите си с продавачите, питате ги откъде са, добра ли е реколтата и как е баба им.

Накрая, ако сте доволни от чутото и видяното, закупувате най-чутовната, китна, ароматна и яркозелена елха. Препоръчителни размери – 5-6. Метра. Височина, ширина, обем, гравитационно ускорение и прочие физични величини.

Стоварвате природната даденост насред хола и в продължение на тридесет минути я съзерцавате в кататоничен ступор.

След това изваждате четири кашона с играчки, три торби с гирлянди и два пакета медицински хигроскопичен памук /50 стинки пакетчето в кварталната аптека/.

Малко уточнение за не-романтиците – памукът се ръси с апломб върху това, което е останало от клоните, след като елхата е цялостно и всеобхватно закичена с камбанки, топчици, орехчета, ошав, камъни Сваровски, чушки, краставици и каквито още провизии намерите в хладилника и фризера /гювеч и кьопоолу не са подходящи за украса поради течната им консистенция и кратък срок на годност/.

Разбира се, елхата далеч не е всичко.

Във всеки ъгъл щедро ръсите миниатюрни фигурки, изобразяващи Рождество Христово, като не пестите нито слама, нито овце - така, да има.

На всеки голям прозорец окичвате лампички, които включвате всяка вечер точно в 7, така че отдалеч домът ви заприличва на летище София в редките му моменти, когато не е скрито от мъгла, смог, сняг или друг природен катаклизъм.

А на всяка стена пък, за да не ви е постен интериорът, закачате по един чорап, който напълвате с фъстъци, станиол и памук.

С това украсата ви е почти завършена и сте готови да посрещнете Коледа с радост в сърцето.

Чукундур

Тва Коледа, Нова година, Ивановден, Великден, Никулден и разни други простотии ги нямате за нищо.

Баба ви е разказвала, че хората си купуват некви храсти по Нова година, но вие не робувате на модата пък и тя отдавна умря. Баба.

Все пак, докато гледате централната емисия новини и елхата, която се вижда на заден фон в студиото, капчицата човещинка, дремеща някъде зад лявата ви сърдечна камера, се събужда.

В безумието си връзвате оръфана червена панделка на бръшляна и, удавени във внезапен изблик на спонтанност, купувате на кучето пилешки трътки, вместо обичайните биволски тазобедрени стави, които му хвърляте на двора, когато се сетите.

С това жизнерадостното ви коледно настроение се изчерпва и се връщате към нормален ритъм на живот.

Екоактивист

Значи, след застрояването на Черноморската ивица и изтребването на китовете в канадската акватория, най-мразите изсичането на елхи.

Още през ноември сте напълнили пощенските кутии на съседите си с природозащитни позиви, а за най-отчайващите случаи сте прибегнали до заплахи в епистоларна форма, от типа „купувайки си жива елхичка, обричате планетата и себе си на бавна и мъчителна смърт“.

За себе си взимате изкуствена елхичка в жизнеутвърждаващ розов цвят и демонстративно я внасяте във входа на кооперацията в момент, в който знаете, че ще ви видят най-много комшии.

Слагате я на циментовия под и не я украсявате с нищо. Нямате дори и лампички, тъй като всъщност не употребявате електрическа енергия.

На Бъдни вечер хапвате малко коренчета от целина, морковчета и соя, пийвате айран, направен от био кисело мляко, и, пеейки си "Ой, Коледо, Коледо", лягате в спалния чувал.

На 25 декември ставате в 5 сутринта, обувате туристическите обувки и правите редовното си годишно изкачване на Понор планина, въоръжени със заострена пръчка и две торбички /произведени от рециклирани консерви/, в които събирате органични и неорганични отпадъци. Съвестта ви е чиста, природата – също.

Реалист

Всяка година едно и също, обаче пак ви е кеф. Купувате си средна по размер елхичка, може и борче, пък ако много го закъсате, кълцате с брадва няколко клонки от околния ландшафт и сте готови.

Не помните колко здрави играчки ви останаха от миналата година. Сигурни сте в едно – гирлянди нямате, щото котката ги изяде и след това ги издрайфа зад пердето. Още си личи петното, въпреки че упорито го поливахте с белина, антифриз и Каналин.

Окичвате килната камбанка на входната врата, а в хола слагате купа с неузрели мандарини и един банан, така, за колорит.

На 24 вечерта изяждате петнайсет сарми и две парчета питка, последвани от ошав, три портокала и парче саздърма, щото иначе не се издържа.

Преди да заспите си мислите как на следващия ден сте на гости у пет вида роднини, което предизвиква у вас силни стомашни киселини и налага спешен перорален прием на Мезимфорте.

По-нататък не помните. В просъница чувате, че котката пак драйфа. Мамка й.

Резултати:

Припознали сте се като Романтик. Нашите препоръки – пробвайте да увиете елхата в розов балдахин. Ще й придадете сластно-кахърен вид.

Припознали сте се като Чукундур. Нашите препоръки – сварете пилешките трътки, поне на Коледа не ги давайте на кучето сурови.

Припознали сте се като Екоактивист. Нашите препоръки – на Коледа се отпуснете и хапнете малко свинско. Най-много да ви хареса.

Припознали сте се като Реалист. Нашите препоръки – нямаме такива. Повечето хора имат вашите проблеми. Стиснете зъби и това е. Догодина ще свикнете.

Умирай Трудно Или "Момишенсе, Дай Ши Ми Жъпките!"

Не съм убедена кога точно започна всичко... Роман ли бе да го опишеш... То пък и то едно описание... Но да речем просто, че имам УЖАСЕН страх от зъболекари. Всъщност не от самите хора - Слава Богу до момента все на симпатяги съм попадала, които са достатъчно тактични, за да не правят забележка за силното тракане в чакалнята, което е породено не от друго, а от потракващото ми чене в следствие на силен страх, придружено с обезумял поглед, бързо чертаещ пътя за отстъпление веднага след като инквизицията в устната ми кухина приключи. Обичайно на тия неприятни места ходя с придружител, който впряга цялата си умствена, а понякога и физическа енергия, за да ме удържи да не драсна в момента на изричане на името ми от сестрата. Геройски мога обаче да заявя, че до момента не съм пропускала час при зъболекаря, колкото и да са били нарядко посещенията ми.
Кракът ми не беше стъпвал при такъв около 3 години.
Някои тук биха казали: "Браво! Ген си е да имаш здрави зъби! Браво, Браво!" Да, ама не!
Имаше една книжка на времето за две малки човечета, които живеели в устата и си правили къщички в зъбките на децата.
Та.. аз отдавна не съм дете, но се опасявам, че тия двамцата бяха впрегнали целия си архитектски потенциал и така се бяха развихрили, че цялата ми "фасада" плачеше за реставрация.
След едноседмично усърдно тъпкане с набор от болкоуспокояващи една мразовита петъчна утрин - моя милост закрачи бодро към зъболекарския кабинет. Бодрата крачка съвсем не беше заради ентусиазма, а поради факта, че преди уречения час трябваше да мина да изпратя един подарък по пощата. Но не по коя да е поща, а в един квартален клон, в който по закона за всеобщата гадост работи само едно гише, а ти гледаш освирепяло през стъклото съседните лелки, които явно нямат намерение да помръднат и най-малката част от тялото си, за да те обслужат. Нареждаш се чинно на опашката и зачакваш, разбирайки, че кутията, в която трябва да положиш нещото за изпращане също се закупува от гишето и освен това - се взема и бланка за попълване. Сигурно ако бях като Шива - това нямаше да ме вбеси толкова, но аз разполагах едва с 2 ръце и само едната от тях е способна да пише. Та.. не беше съвсем ясно как точно ще опаковам, надпиша и попълня едновременно... Явно и други хора срещнаха подобен проблем, защото опашката вървеше дяволски бавно.
Аха да се докопам до малкото прозорче и... една бабичка току що дофтасала чевръсто се опита да ме пререди. Ей Боже... тия пенсионери сякаш друга работа си нямат та баш в пиковите часове отиват да си плащат тока. Почвам да си мисля, че си устройват състезания Колко бързащи за работа ще прередят или пък колко бутилки минерална вода ще пренесат наведнъж с градски транспорт в тъпкания рейс сутрин. А после вечерно време се събират на пейката пред блока и се фукат един на друг.
Е, добрах се до гишето, любезно избутвайки старицата да се реди чинно на опашката, но когато ми връчиха формуляра за попълване без инструкции и започнах да го попълвам от грешната страна и грешната колонка, а жената ми го каза едва на 3-тата такава - аз просто си тръгнах, защото не оставаше много, за да закъснея съвсем за процедурата с бормашината.
Росна прясна се заковах тамън на време в кабинета и зачаках. Явно се бях пристрастила към хапчетата или си внушавах, че те все по-малко действат. Слава Богу - бърничкане този път нямаше. Връчиха ми бележка с телефон и име на Зъбен Хирург и ме отпратиха по живо по здраво, констатирайки, че ония 2-мата архитекти са произвели чудесен замък в покрайнините на устната ми кухина, който явно ще види сметката на нервната ми система ако не го извадя.
Е, добре.. ама то на това листче имаше и работно време, а то определено не включваше събота и неделя. Пък и аз се престарах този път с моя инат. Признавам си. Запасих се с промишлени количества течни, прахоопразни и хапчеобразни открития на медицината и се прибрах с идеята, че няма в крайна сметка да е ТОЛКОВА ЗЛЕ.
Ама си беше зле! Съвсем честно и откровено Ви казвам! Не правете това у дома си! Минах през няколко фази -
"Фаза на заблудата" - Когато си мислиш, че болката ти е минала и ликуваш скришно, че си я победил. Тази фаза е доста краткотрайна обикновено. В най-добрия случай е до момента, когато те заболи пак и вземеш следващото хапче. При мен обаче беше доста по-къса. Накрая толкова се скъси, че чак изчезна.
"Фаза на съзерцанието" - Това е фазата, когато те боли и ти, за да свикнеш с болката опитваш да не се разсейваш с нищо, а да се съсредоточиш върху й. Това е кофти фаза, защото те прави потенциален мазохист.
"Фазата наречена "Събуди другарче" - Тази фаза е от типа "Защо на мене да ми е добре, когато може на Вуте да му е зле." Симптомите са безсъние, виене и от време на време тихо хленчене. Целта е всеки да знае, че вие страдате. Ако не вдява - повтаряте.
И така цял уикенд - преминаването от фаза във фаза бе моето ежедневие, докато в понеделник набрах заветния номер и "О! Чудо!" - хирурга каза, че някак ще успее да ме вмести в графика си и ще изтръгне проклетника от изтерзаното ми чене. След приключване на работа се изстрелях към поликлиниката ни жива, ни умряла и се цопнах на стола едва възпирайки стремгавия си порив да се втурна в кабинета и да се метна на стола.
Цялото "Нещо" трая около 10 мин - "Десетминутното спасение". После лапнах една марля и убедена, че по-щастлив човек от мене в тоя миг на земята - НЯМА, тръгнах към къщи.

От Разстоянието На Времето или Part Three

Гаргамунделчето бе подпряло лакът на коляното си и замислено седеше на камъка край отъпкания кръстопът. Колко ли други като него бяха минавали от там. Имаше много пресни следи...имаше и такива, които се бяха превърнали почти във вкаменелости, очертани в земята, запазила решенията им като своя религия. Плетеницата от чужди дири шепнеше на свой език... език, който малкото същество не можеше или просто не искаше да разбере. То се надигна и улови погледа на Приятелството. Тя го гледаше с онзи изкусителен поглед, на който се бе научила съвсем наскоро. Усмихна му се... А то се сгуши в нея, уплашено от собственото си решение. Новата Любов го улови за ръка и го поведе по своя път към забравеното усещане, различните емоции и безразсъдството. Крачките им отекваха в тишината на забравата, докато се отдалечаваха от спомените.
Гаргамунделчето изостави Старата Любов. Отдаде се на завладяващата тръпка от това да имаш нещо, което си нямал... Радваше се на настоящето и не се обръщаше назад. Всичко му се струваше прекрасно истинско!
А Заблудата надничаше любопитно от едно ъгълче, докато Новата Любов и Гаргамунделчето се наслаждаваха на тръпката. Тя доволно потриваше ръце, докато изчакваше удобен момент да напусне укритието си и за пореден път да се изсмее в лицето на Новата Любов. Това й бе нещо като хоби, въпреки че на Новата Любовта това не й бе никак приятно, защото никога не знаеше кога Заблудата е решила да й скрои поредния номер....Смрачаваше се... А къщичката изглеждаше все по-самотна. Старата Любов с тревога гледаше през прозореца. Отривисто почукване на входната врата я изтръгна от мислите й. Тя плавно стана и се завтече да отвори. На прага стоеше ликуващата Реалност, а в ръка държеше шише с Горчилка. Спътниците й - тъжните Чудовища се бяха свили от мъка зад гърба й. Преди Любовта да успее да реагира, Реалността нахлу в домът им, а след нея подприпкваше Болката. Те се настаниха на износеното канапе и изтегнаха кльощавите си крайници. Реалността отвори бутилката и със заповеднически жест я подаде на Любовта:
- Пий! За моята победа! Рано или късно щеше да се случи! Аз винаги побеждавам!
Любовта пое боязливо черната бутилка. Съзнанието й рисуваше минали картини и безпомощно виеше пред жестоката действителност. Сама беше толкова безсилна.. Без Гаргамунделчето - тя бе призрак. Сянка на нещо, което е вече минало. Любовта надигна бутилката и отпи голяма глътка. Закашля се... Струваше й се, че ще умре.. А нима не беше вече мъртва? ....
Заблудата се усмихна сякаш на себе си, докато изпълзяваше от скривалището си. Тя обичаше многократно мислено да преиграва мига, в който се изправя пред слисаната Нова Любов и й се изплезва подигравателно. Всеки път се забавляваше неимоверно. Най-й харесваше, когато Новата Любов се втурваше със зачервено от яд лице да я гони. Сигурно ако я беше хващала - този момент нямаше да й е така любим, но за сега това така и не се беше случвало.
Заблудата надникна през ключалката на стаята, където се чуваше веселия кикот на Гаргамунделчето и Новата Любов. То се бе проснало на леглото и се превиваше от смях, а тя го гъделичкаше умело с тънките си пръсти. Заблудата, натисна дръжката на вратата. Новата Любов винаги е била така лекомислена. Никога не заключваше. Така и не се бе научила да бъде по-предпазлива. Чу се леко проскърцване и Заблудата почти безшумно се промъкна до двамата, които продължаваха да се смеят и закачат.
Тя се изправи до леглото и се изкашля, за да регистрира присъствието си. В мигът, в който двамата вкопчиха погледи в нея, тя сложи палец на носа си, размърда пръстчета във въздуха и се оплези, а в очите й играеха лукави пламъчета. След секунди вече търчеше надолу по стълбите, а Любовта се стрелна с гневно изражение след нея.
Гаргамунделчето се съвзе от изненадата едва, когато бясното тупуркане от гонитбата се бе разтворило в далечината и наоколо всичко утихна. То до сега не беше срещало Заблудата, но веднага някак инстинктивно я беше познало. До този момент малкото същество не беше мислило за това как би протекла една евентуална тяхна среща и изобщо не бе готово за Разочарованието, което бе започнало да го заразява. Тиха въздишка се изтръгна от дълбините на телцето му, осъзнавайки, че Новата Любов е изчезнала заедно със Заблудата.
И дори да се върне, тя ще е безкрайно изморена, прашна и немощна, че едва ли ще отново същата... Но всъщност Гаргамунделчето не вярваше, че тя ще се върне някога... То се смъкна от леглото и пооправи дрешките си...
.....
Неприятния степчив вкус на напитаката вече не бе така остър и непоносим за Старата Любов. Тя надигаше бутилката често и бе започнала да се опива от Горчилката. Реалността бе сложила длан на рамото й и гледаше триумфа си. Не говореха. Само от време на време Болката скокваше от канапето и с малки весели подскоци отиваше до прозореца, надничаше, сякаш очакваше някого, а после се връщаше, покатерваше се и отново се кротваше до Любовта.
.....
Тъмнината люлееше къщичката в своята люлка, а единствения признак на живот там беше бледата светлинка процеждаща се през прозорчето. Гаргамунделчето знаеше на изуст пътя към дома. Познаваше аромата на Старата Любов...уханието на жасмин и плодове.. Крачетата му сами го водеха към онова истинско усещане, което беше част от него, но беше загърбило така лекомислено. То почти влетя в къщичката, а сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение, че ще бъде отново с неговата Любов, но не успяло да направи 2-3 крачки то се закова на средата на стаята.
Старата Любов го гледаше със замъглен поглед сякаш не можеше да го познае. Горчилката бе промила съзнанието й. А Реалността наставнически я тласкаше към решението, кискайки се злобно, докато Болката я държеше за ръка и милваше косите й.
Любовта опита да се изправи и след леко олюляване успя. Погледът й караше Гаргамунделчето да се чувства прозрачно, сякаш не съществуваше...
Жената се доближи до него и то усети повеят на дъха й, роден от едва доловимите й думи:
- Ти ме предаде...
След които се свлече в краката му...

Продължението или Part Two

Животът стоеше непоколебим на своя каменен трон и наблюдаваше от високо съществата, чийто господар бе самият той.
Помощничката му - Съдбата се бе запиляла нанякъде в търсене на поредния си ученик. Изведнъж погледа му се спря на мястото, където живееше мъничкото Гаргамунделченце. Къщичката беше празна и някак много самотна. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Влезе жена на средна възраст. Въпреки това тя бе особено симпатична. Движенията и бяха спокойни и точно премерени. цялата й фигура излъчваше топлина и постоянство, беше изгубила блясъка в палавите си очи, както и жаждата си за нови приключения. Липсваше й онзи живителен дъх, който бе опора на мъничкото Гаргамунделченце. Животът позна в тази жена Любовта. Онова крехко прекрасно момиче се бе превърнало в улегнала зряла жена.

Дългото време, през което бяха живяли заедно я бе променило. От нея лъхаше една особена спокойна сигурност, която мъничкото човече приемаше, но се чувстваше някак подтиснато от еднообразието. То имаше нужда да се откъсне от монотонното си съществуване, искаше отново да почувства, че е силно и можещо, че живее истински, че до него има не само някой, който да се грижи за него, а и някой заради когото да чувства, че всяко нещо, което прави има смисъл. Някой, заради когото всичко има значение...

Странни метално сивкави отблясъци над къщичката привлякоха вниманието на Животът. Прозрачни пипала се спускаха и заобикаляха къщичката. Господарят бе виждал това и преди. Добре изплетените клетки на Реалността биха заблудили всеки друг, но не и него. Ето защо Любовта се бе променила и се бе привърнала в Ежедневие...

Гаргамунделченцето бе отишло да се поразходи. Както винаги до него неотлъчно вървеше Приятелството. Само че сега то бе някак различно. Онова малко лъчезарно момиченце се бе променило. Искриците в очите му бяха станали уютни, закачливи и особено привлекателни. Тялото му бе придобило стройни очертания..На Гаргамунделченцето в началото му се струваше, че това е просто игра на въображението му. Не след дълго обаче метаморфозата на Приятелството бе толкова очевидна, че малкото човече нямаше как да я отрече. То бе запленено от прекрасното създание, в което се бе превърнало Приятелството, а самото Приятелство дори не съзнаваше, че нещо ставаше с него. То бе убедено, че си е все същото невинно момиченце, но измененията настъпили в държанието на Гаргамунделченцето към нея я озадачаваха...

Гаргамунделченцето усещаше, че Приятелството бе прерастнало в една Нова любов, макар да не искаше да го признае дори пред себе си. То беше объркано, защото всички емоции предизвикала някога онази сега зряла жена се връщаха в съзнанието му и то колкото и да ги гонеше всички опити се оказваха безсмислени. Позабравените усещания бяха толкова натрапчиво осезаеми, че то просто се поддаде и се понесе по Реката от въздишки. Това приказно момиче бе в състояние да го накара да забрави за целия свят, за цялата действителност, която го заобикаля.Приятелството вече се досещаше, че съществуването му бе придобило друг, много по-вълшебен смисъл. То усещаше, че всичко, което става с него го прави много по-щастливо, отколкото то изобщо някога е било.

А мъничкото Гаргамунделченце стои на кръстопътя на Съдбата и не знае по кой път да поеме..Знае, че всеки от пътищата води в различна посока.. А То иска да има два пътя, които да го отведът едновременно на едно и също място..Без болка, без терзания, без вина...

Приказна Приказчица за Не Съвсем Приказни Истини или Part One

Имало едно време едно мънинкичко Гаргамунделченце.То било винаги усмихнато и лъчезарно.Всички много го обичали, но то не било като тях. Мъничкото Гаргамунделченце не можело да маха с уши и това било единственото нещо, което го правило нещастно. Въпреки това то имало много приятели, които го обграждали с внимание, защото знаели, че то винаги е готово да им помогне и че винаги могат да разчитат на него. Навсякъде където и да отидело то било посрещано с отворени прегръдки. Само едно същество не го обичало, а това била Реалността. Гаргамунделченцето също не хранило особени симпатии към вече упоменатата персона и всеки път, когато тя почуквала на вратичката на неговото съзнание то брутално я изритвало обратно навън и отказвало да се поддаде на нейния студен чар.

Пораснало Гаргамунделченцето, но все още у него продължавало да живее онова дребничко животинче, което някои наричат Детство. Околните започнали да се отнасят по-сериозно с него, но то чувствало само че физиката му се променя, но не и нещо вътре в него. Дребчото оставал все така наивен и мил, но светът около него мутирал...

Вече го заобикаляли все по-малко сродни души и все повече уродливи чудовища,които някога също са били мънички Гаргамунделченцa, но сега те бяха пленници на Реалността. Безчувствените зомбита с тъжните очи молеха мъничкото Гаргамунделченце да се пази от тази коварна дама. А то даже и не се интересуваше какво ще стане по насетне, защото в действителност единствената цел в щастливия му живот била да намери така желаната -Любов.

Един ден както тихичко и весело си подскачало по улицата то стреснато се спряло. Към него се движела грациозно една млада лейди с прозрачна кожа и кристални коси... То веднага я познало. Да това била тя-така дългоочакваната и единствена Любов. То знаело, че тя идва при него, за да му докаже че наистина съществува и пребиваването му на този свят не е напразно. Дребчото поканило милото момиче у дома си и се отнасяло с такава грижовност, с такова внимание,че Тя разцъфтявала с всеки изминал ден. Обещала му, че ще остане завинаги с него, защото същество с такава същност не може да не бъде обичано от някого, и то не от кого да е, а от някого, който и той обича. Гаргамунделченцето почувства, че някой го щипе жестоко... То не искаше да обръща внимание, но така го болеше... Обърна се. До него стоеше Реалността и стискаше красивата лейди за врата....така я стискаше, че Любовта едва дишаше....

Гаргамунделченцето сънено потърка очички..То не беше сигурно, че все още не е в света на чудесата, в своя свят на чудеса, но уви това което бе видял преди малко не бе измислица на неговото съзнание, а и как би могло да бъде след като дребчото така обичаше това мило момиче. Да, обичаше я с цялата всеотдайност, на която бе способно неговото сърчице.

Гаргамунделченцето нито за миг не се поколеба. То скочи и се нахвърли върху нейно величество Реалността. Тъжните чудовища гледаха мълчаливо и не смееха да се намесят..Та нали и те някога са били Гаргамунделченца и са се борили по същия начин да опазят своята фея.
Великият господар - Животът наблюдаваше всичко от непоколебимия си трон и очакваше търпеливо неизбежната си спътница - Съдбата да отреди какво ще предприеме главният герой на тази историйка. Но и тя изчакваше... Какво ли?! Тя знаеше какво ще се случи, но силно се надяваше храбрият дребчо да не се превърне в един от безмълвните наблюдатели на следваща такава сцена. Съдбата искаше Гаргамунделченцето да я хване за ръка и да я заведе там, където то би желало..Тя би била негова робиня в името на доброто, в името на тези, които нямаха силата да я накарат да се почувства подвластна на техните желания.Любовта едва дишаше..Гаргамунделченцето безстрашно се опитваше да накара Реалността да я пусне. То се засили, метна се върху й и с всичка сила започна да блъска с юмручета по гърба й. Ледената дама за миг почувства рязка болка и се принуди да пусне младото момиче. То нежно се свлече на земята, поемайки живителна глътка въздух.

Реалността се обърна. Мъничкото човеченце непоколебимо я гледаше право в очите. То бе решено да опази своята фея, каквото и да му костваше това. Погледът на Гаргамунделченцето не я стресна. Тя и друг път бе срещала такива , но незнайно защо мънинкичкото Гаргамунделченце и се стори с нещо по-различно. Но с какво ли?!..Тя не можеше да си отговори на този въпрос.В края на краищата тя се успокои с мисълта, че това вероятно е самозаблуда и е безпричинно да се чувства несигурна в опитите си да го превърне в свой роб.Идеята да има още един поданик наистина блазнеше Реалността, но тя бе осъществима единствено ако любовта умреше. Жестоката жена отново хвана милото момиче за изящната шия...тя бе безсилна да се съпротивлява, но малкият дребчо с нови сили се хвърли в хватка с Реалността. В този момент тя го блъсна така жестоко, че мъничкото му телце се удари глухо в стената и се строполи почти бездиханно на земята. Ледената дама се стресна! Тя не очакваше нито упоритостта му да бъде толкова неизчерпаема, нито пък Любовта на това Гаргамунделченце да бъде толкова силна. Но всъщност силата на нашата Любов се дължи на това доколко ние вярваме в нея, а мъничкия дребчо бе отдал цялата си същност и това бе причината, поради която неговата Любов бе толкова издържлива. Реалността погледна малкото човеченце и почувства един неописуем страх! Тя не искаше то да умира. Да го подчини - да, но не и да умира. Да! Тя, която бе толкова независима и своенравна се изплаши...

Любовта почувства как стегнатата хватка се разхлабва и веднага се отскубна от Реалността.
Тя изтича до Гаргамунделченцето. Сърчицето му тихо тупкаше..все още беше живичко. Тя внимателно го пренесе на леглото му. Дребчото отвори очички и щом я видя се усмихна облекчено. Погледът му зашари из стаята..Реалността и тъжните чудовища ги нямаше, бяха си отишли, и отново бяха само те двамата в своя свят на чудеса.

Съдбата се почувства за първи път щастлива!

Отово за Синдромът "Пука ми" или Упътване "Как да се харесаме на родителите МУ"..

Тъй като темата е доста обширна най-редно и прегледно ще бъде ако опитам да систематизирам нещата в цикъл от уроци за правилно държание, защото аз сериозно съм се замислила дали да не взема да направя все пак някой лев от нравствените си житейски уроци, че поне веднъж хората да знаят, че като си дадат парите - четивото тип "Мъжете са от Марс, Жените - от Венера" ще им свърши малко повече работа от това да пази няколко квадратни сантиметра от лавицата чиста, трупайки прахът върху себе си.

Урок 1-ви.
Задължително посетете манастир. По възможност - женски такъв. Наблюдавайте! Дрехите - в пастелени тонове, задължително с яка стигаща до брадичката. Обърнете внимание на смиреният им поглед забучен в земята и хрисимите усмивки. Практикувайте! Практиката е добро начало на всяко неприсъщо за вас нещо, което е нужно да научите преди срещата. Слейте се с тълпата (сиреч монахините) и усетате атмосферата и подражавайте. В никакъв случай не се хилете и дръжте ръцете си сключени пред корема си.
По време на срещата с Родителите Му, които в кратце ще наричаме от тук насетне "Врага" в никакъв случай не си позволявайте да целувате приятеля си. Дори беглите докосвания са СТРОГО забранени. Те са признак на разврат и непристойно моминско държание, за което Врагът ще ви лепне кодовото наименование "К***а". Гледайте в земята, възможни са и леки повдигания на ъгълчетата на устните заформящи усмивка, но в никакъв случай не си позволявайте оголване на зъбите. Това може да бъде изтълкувано от Врага като заплашително добро отношение към тях.

Урок 2-ри.
Гледайте редовно директните излъчвания на Народното Събрание по Канал 1. Това е перфектния речеви опит, който бихте могли да приложите при срещата с Врага. А именно - Да говорите, а да не казвате нищо.
В случая аз бих дала следния съвет:
Гледайте предимно в земята и говорете за Времето! Това е най-безопасната и неутрална тема. Ако случайно разговорът тръгне в друга посока - непременно споменете колко са красиви облаците, за да не реши Врага, че представлявате заплаха към личния му живот и пространство.
В никакъв случай не засягайте теми за имущественото му състояние. Това е по-лошо и от кръвна обида за Врага. Това е като да вземеш близалка от малко дете. Ревва и започва да рита във въздуха с крачета и тежко ти ако си наблизо, че току виж си изял някой ритник. Та... в никакъв случай и по никакъв повод не говорете за апартаменти, коли и други материални притежания на Врага, защото от там насетне ще бъдете третирана като Заплаха Номер Едно.

Урок 3-ти:
Посветете половин година преди срещата на редовни физически занимания. Бягане, плуване, фитнес, Спа-процедури, Пилинг, Кола Маска, Масаж, Ноктопластика, Фризьор.. За да бъдете в перфектна форма. Проучете дали Врагът смята, че на косата и очите на сина му ще отива повече Блондинка или Брюнетка и се постарайте да придобиете съответния цвят и се молете той да Ви отива и да не изглеждате смешно.
Всеки ден проверявайте теглото си. Поне по 5 пъти, за да се регистрират и най-малките промени в диапазона на харесваното от Врага тегло и ако сте извън него - спрете всякакво приемане на храна и течности! Ако започнете да припадате - вземете си отпуска и продължете профилактичното гладуване до постигане на желания резултат.

Урок 4-ти:
Носете си сгъваемо столче тип - рибарско.
Това се явява най-добрата превантивна мярка за това да не сменяте 4-5 цвята, когато се окаже, че диванът на Варага всъщност периодично се чупи, а за нещастие точно днес Вие сте се оказали върху него заедно със сина им. Ако случайно сте си забравили столчето точно днес - стойте прави. Извинете се учтиво, че сте постояли повече от необходимото на плажа и Ви е трудно да седите.

Урок 5-ти:
Спазвайте благоприличие и се дръжте като момиче живеещо в Средновековието. Сиреч - Никога не канете принца в своя замък!
Това е противопоказно и веднага ще бъдете обвинена в това, че се опитвате да накарате Принца да Ви направи няколко деца въпросната вечер, за да сигурно, че именно Вие ще сте Принцесата. Това както сами се сещата е недопустимо и Врагът го счита за явна заплаха!

На края на срещата не пропускайте да похвалите гостоприемството им без да обръщате внимание на факта, че Врагът се е държал темерутесто и атмосферата е била по-скоро официална отколкото топла.

За финал - Не е доказано дали Врагът се радва на подаръци и цветя. Но задължително вземете такива за всеки случай с вас!

Let the force be with you!!!

Предразсъдъците или Опознай Себе си, за да се Обикнеш...

Рядко изпадам в такива състояния... Обикновено живея в хармония със себе си. Правя това, което реша, казвам, това, което мисля... Но нещата коренно се променят, когато се гмурнеш в чувства и се оплетеш в тях като пате в калчища. Тогава започва онази битка между себе си и това да бъдеш инквизитор на това, което усещаш в името на комфорта на другия или пророк на откровенията, вярващ, че "Доброто" ще възтържествува. И като цяло - единствения недостатък на 2-рия вариант е, че изобщо не е ясно кое е "Доброто" и това го прави почти толкова непривлекателен и неудачен, колкото е и 1-вия. И накрая се оказваш пак в изходната позиция в ролята на бойното поле, докато войските от емоции не изнемощеят съвсем и някоя не вземе превес.
Замисляйки се - аз никога не съм имала избор. Изходът от моите войни е бил все един и същ и то поради факта, че на мен всичко ми личи и когато ми бъде зададен въпроса "Какво ти е?" - аз си издекламирвам всичките терзания на един дъх.

Винаги съм намирала доброто у хората и съм ги ги харесвала такива каквито са. Именно заради това... Сега, когато ми се случи да не харесам някого - започнах да се измъчвам. По-лошото е, че за 1-ви път аз просто не искам да го харесам. Нямам желание да правя каквито и да е усилия за това и на всичкото отгоре се самонавивам. Това е една от запазените ми марки. Когато реша нещо, то трябва да стане на мига или ако не стане - се съсредоточавам само върху него докато не измисля начин да го постигна. Та и този път е така... Търся и наблягам все върху негативите на човека, преувеличавам ги и настойчиво гледам само от една гледна точка умишлено, за да нямам причина да го харесвам. Изпитвам вина, че съм такъв инат и въпреки това тя е примесена със задоволство от това, че си държа на моето т.е. че (видиш ли) моето мнение е точно такова каквото ми се иска да бъде и не се влияя от никого.
Погледнато отстрани - цялата ситуацийка е дори леко смешна, заради детинския ми инат, който би трябвало да е съвсем неприсъщ за човек на моята възраст, само че Ей Богу.. аз предпочитам да тропам с краче и да викам "Няма пък! Няма Пък..." отколкото да се помъча да направя неголямо усилие да променя мисленето си. А най-абсурдното е, че аз дори не познавам човека, но предпочитам да не го харесвам.
Обичайната фраза в такъв случай сигурно би била "Въпрос на избор...". Да, може би... А може би пък не, защото изборите биват всякакви, но тези поради предразсъдъци - никога не съм ги уважавала.
Това предразсъдъците са особено гадно нещо. Слагат едни такива големи петна, които биват поизпирани с големи усилия, продължително третиране на оцапаното място и изобщо.. Абе не е лесно... И пак не е сигурно дали петното няма да личи...
Все съм си мислела, че предразсъдъците не са нещо присъщо на мен и когато решат да покажат носле аз изпадам в ужас от това, че явно не се познавам съвсем добре. Или по-скоро от това, че се познавам, а всъщност не желая да призная точно каква съм. Че и аз страдам от предразсъдъци, че и аз не винаги съм толкова положителна, колкото ми се иска...

И че не успявам да харесам всеки...

Mountain Picture presents Блещучка and Co. in "Bair Budala"

Аз може и да нямам тренинг, ама пък съм голяма мераклийка. Зодията хич не ми е рогата, но пък съм бая инато и трудно отказващо се. Пък и няма да си кривя душата - имах голям стимул.
Тъй де, сега е "модерно" да се ходи по върхари и чукари, бягайки от сиво-кафеникавия смог разстилащ се над София, да го гледаш от високо, окайвайки безропотното си живуркане в "хубавата" ни столица и същевременно чувствайки се удовлетворен, че в крайна сметка не те е домързяло да вземеш раничката, да обуеш маратонките и да се замЪкнеш на край града, където започва т.нар. природа.. Или поне това, което е останало след настъпателното индустриално строителство.
Та и аз така.. Почти всеки уикенд се амбицирах да катеря Витоша. Ту от тук, ту от там... ама никога до горе. То това понятие "до горе" все още не ми е съвсем ясно в какво точно се изразява, но след последния rush по Витошките "чукари" поне има един конкретен удовлетворяващ ме резултат. А именно - Най-сетне изкачих Черни Връх.
Знам, че сигурно една част вече цъкат разочаровано с език, повтаряйки си на ум: "Ааа.. това ли било." ама не ми пука, защото за мен си беше истинско геройство.
Предната седмица заседнахме малко над х. Алеко, след уплаха, който си бяхме докарали с почти отвесното катерене нагоре, защото не знаехме, че патечката всъщносте малко по-в страни и във вид на значително по-полегата серпентина. Е, то по принцип си е малко трудно да координираш желанията на осмина неквалифицирани, неориентирани, неамбицирани и нерафинирани туристи. Та затова след 200м. пълзене нагоре се пльоснахме под едно борче и хубавичко напълнихме тумбаците, та поне на слизане да е по-лесно. И тъй - тогава качването до Черни Връх си бе мираж.
Затова пък тази събота състава бе Аз и Той, което се оказа една добра предпоставка за атака на вече намерения подходящ маршрут до горе.
Няма да се възгордявам, но пред вид малкият ми катерачески опит се справих сравнително добре, изключая усещането, че съм някакъв хибрид между сърничка и слонче и разбира се неизбежното почти локомотивно пуфтене в ритъм "Раз-два, раз-два"...
Не пропуснах частта с изкълчването на някой крайник и падането, но то юнак без рани не може. До горе стигнахме почти без препятствия и даже уцелихме точния връх, защото колкото и смешно да Ви звучи - всъщност не знаехме точно кой е до момента, в който не спрях да попитам една двойка от върволицата хора, пъплещи по склона, която Слава Богу не ни изгледа като извънземни, както правеха повечето млади, които поздравявахме по пътя, когато се разминавахме.
Този си беше върха. Имаше и табела даже! Ми да ама.. нищо особено. Не, че знам какви ми бяха очакванията ама като кажеш връх - някак си - поне сняг малко да имаше... или поне малко по-внушителен да беше. Гледката си струваше - да. И вятъра си го биваше - така хубавичко ни обрули, че сега едва си мърдам врата. Ама връх като хълмче някак си... (Сега като се замисля едва ли щях така лековато да го обвинявам, че не е качествен връх, ако го бях катерила от последната спирка на автобуса в Симеоново, а не се бях качила на лифта до Алеко)
Хубавото на качванията е, че има слизания. Всъщност според мен това е най-хубавата им черта. Нашето беше съвсем безпрепятствено ако не взимаме под внимание постоянното ми усещане, че току ще се сгромолясам на следващата крачка, защото краката ми ужасно трепереха от обирането на напрежението при стъпването по твърдите камъни по нанадолнището.
След 4 часа (отиване и връщане) победоносно стъпих на площадката пред хижата, с пълното съзнание, че може би ще ми се наложи да лазя по стълбите до стаята, НО ще се добера до там! :)

Струваше си! Скоро пак ще се пробвам...

Закуска в леглото... Или що е то Романтиката?

Сънливото утро опипваше с краче перваза, когато електронния часовник изпиука едва доловимо. Затворила очи не разбрах дали далечния звук е просто твърде тих, за да ме накара неохотно да отворя очи... или просто Той го спря инстинктивно, оставяйки ме още малко в страната на сънищата.
Признавам си... Ставането сутрин е истински ад за мен. Обичайно го отлагам до последно и когато най-сетне се надигна от леглото ходя сомнамбулски до момента, в който не измия очички.
Само дето този път не беше сред гореспоменатите обичайни случаи на събуждане и това едва ли е заради 20-те минутки екстра подремване преди ставането за работа.
Трябва да Ви кажа, че няма нищо по-миличко от гол мъж, носещ табла с горещо мляко с кафе и сандвичи в 7.30ч. сутринта! Една такава размекваща и караща те да обичаш още повече, гледка, която "крещи" в душата ти от щастие. Момент, в който ти се ще да награбиш Него.. Да го оближеш и изпапкаш, вместо сандвичите.
Ей такива на пръв поглед незначителни и неизискващи някакви специални усилия неща са коренчетата, от които порастват още и още стръкчета любов... докато полянката се покрие с килим от цветно щастие.
А утре...е мой ред с палачинките...

Счупеното носи щастие...Или може ли скъсаната нишка да се върже без възел?

Когато се скъса нишката - тя никога не може да бъде вързана без възел. Въпросът може би трябва да бъде: "Дали си струва тя да бъде вързвана?" или просто да използваме двете нишки за други по-креативни цели.Това винаги ме е терзаело. Дали няма да сбъркам ако не положа усилие да хвана двете крайчета и да ги завържа с настървението на самарянин, който страда от особена форма на пристрастяване към душевните инквизиции.
До момента винаги съм взимала едно и също решение. Винаги и с цената на погазване на собственото си същество. Тук май е частта с отстъпките, които правим в името на Нещото. Да, ама когато не си убеден, че Нещото действително си струва - ето тогава идва сложното. Та аз дори със сигурност не мога да кажа дали този някой ми е бил приятел, а смея да кажа, че имам интуиция и ясна представа за този тип взаимоотношения. Всъщност проблема с приятелствата се корени в това, че не всеки, който смяташ за приятел, те смята и теб за такъв. Както и ти не приемаш всеки, който те е причислил към приятелите си, за такъв.
Може би и моят случай е такъв. Не се чувствах пълноценно - внимавах кое, как казвам, как правя, бях добър слушател, но на свой ред - никога изслушвана, радвах се, когато му се случваше нещо хубаво, но на свой ред - не получих добра дума, когато аз самата съм била щастлива. Прощавах вътрешно всичките му кусури, но когато аз сгреших за нещо незначително бях сдъвкана и изплюта по най-грозния и груб начин, въпреки че се извиних многократно.
10 месеца минаха преди да се предам пред непрестанния си стремеж винаги и с всички да се разбирам и да съм в добри отношения. Това разбира се е поредната химера, но не променя факта, че трудно преживявам неуспехите си в тази област и продължавам да правя инатливи опити нещата да се получат.
Преглътнах огорчението и вярата си в това, че приятелите трябва да прощават и направих опит да се извиня за пореден (кой ли) път. И "О! Чудо! Негово Височество благоволи този път да прости без разбира се да пропусне да ме накара да се почувствам като нищожество, което моли за милостиня...
"Преглът! Отново... в името на Приятелството (тъй де.. онова дето мислих, че може пък по случайност и да е такова). Нещата (май) потръгнаха в обичайните коловози. Той пак се държеше като себе си (Хората все казват, че това е хубаво..уж), а аз пак си затварях очите пред темерутското му държание, пред това, че нараняваше приятелите ми (онези истинските), пред това, че не се усмихваше на неща, които ме правеха щастлива. Стъпвах на пръсти, да не би да направя някоя грешна крачка и всичко (кое ли) да отиде по дяволите (Защо ли?!?).
До мигът, в който си дадох сметка, че всичко това (НАЙ-вероятно) не си струва усилията, които полагам. Сложих на везната позитивните и негативните емоции, които ми носеха тези взаимоотношения и дръпнах чертата. Зачеркнах си търпението и казах всичко, което ме мъчеше, което стисках в себе си, в очакване нещата да са различни. Но те не бяха.... Не бяха...След всички откровени думи си тръгнах, давайки му ясно да разбере, че нямам сили да се боря за нещо, което той самия опропасти и продължаваше да го прави въпреки твърдоглавите ми опити да възкреся приятелството ни. Аз знам, че съм му ценна. Той няма много приятели... Всъщност може би даже николко... Хората минават като транзитни пътници през живота му, защото е труден човек и трябва да имаш биволско търпение за някои чапати черти от характера му, но и аз се уморих.. Знам, че иска да върне нещата обратно, знам, че опитва...

Но не знам дали аз искам...

Love Is In The Air...

Напоследък съм в едно такова неизмеримо романтично настроение и все ме избива да пиша за любов... Последните 2 години на перманентна агония породена от търсенето на нова Любов или по-скоро ненамирането й, бяха дали сериозно отражение върху начинът ми на разсъждение. Самотата прави човек саможив. Панически се страхувах от този момент, който смятах, че се е случил, докато не се появи Той. Всеки негов жест събличаше една по една сивите дрешки на единашкия живот, който водех и оцветяваше душата ми в щастливите оранжеви краски на онова забравено чувство. Върна ми вярата в думичката "Заедно". Тази така ценна и споделена думичка, която всеки пази да не се превърне в навик.
Никога не съм вярвала във Вечната Любов и сега за 1-ви път някак ми се ще да я има. Да усещам нежността му, просмукваща се през всяка пора в кожата ми, да чувствам аромата му, белязал обонянието ми, да се крия в дланите му, чувствайки се защитена от целия свят, да забравям за себе си, в желанието си да го правя щастлив, да откривам светът му, поглеждайки през призмата на взаимността, да споделям мечтите му, пречупени през общото ни бъдеще...
Иска ми се да изтрия с целувки всички минали моменти, за да го има само настоящето с мен, да заключа всички страхове, за да съществува само Любовта, да отмия всичката предишна болка, за да усеща свободата...

Всичко се случва с такава шеметна скорост, заприличвайки на пусната по нанадолнище малка снежна топчица, превръщайки се в огромно кълбо изтъкано от безумна нежност, а аз с такава уверена готовност стоя, в очакване да ме помете с всичката си сила, крещейки колко Го Обичам.

Той знае...

Need some fresh air.. Или жертвите, които правим за любовта с главното Лъ..

Знаете го онова нещо, което всеки разбира по своему, но всички го наричат "Свобода"... Така де.. същото това нещо, което всеки доброволно дава, когато до него се появи Някой. Независимо дали този Някой е с главното Нъ.. Или е просто Някой, който ни е страх да не нараним, съобщавайки му хладнокръвно, че си искаме нещото наречено "Свобода" поне от време на време - ей тъй за разнообразие или с конкретната цел да покрещим от бяс и безсилие, за това, че сме твърде мекушави и не можем да кажем Край.
По принцип разделянето със "Свобода"-та е съвсем нормално развитие на нещата, когато обичаш. Толкова нормално, че даже не го усещаш, когато това се случи. В такова хвърковато състояние ти се иска да подариш, поделиш, посветиш всичко свое. И това е едно такова велико чувство...Без задни мисли, без съмнения, без опасения... Каращо те да се радваш на времето с любимото същество и да усещаш всяко парченце от милисекундата, че си обичан.
А да Ви кажа, аз наистина си обичам "Свободата". Не давам току така на който и да е да посяга върху й. И ако някой се докопа до "Свободата" ми - значи наистина си е заслужил правото на това... пък то после само времето показва дали то ще бъде доживотно или само временно.
Последните години флудят пазара с разни книжки а-ла инструктаж как да си живеем живота, как да се обичаме, как да се разбираме с колегите, как да правим кариера, как да правим секс... и една камара шаблонизирани мъдрости, от които гледам се изкарват не лоши пари.
Та ще взема и аз да напиша едно ръководство за това как се борави със "Свободата" на партньора. Замисляйки се това е една доста добра пазарна ниша, а погледнато от друга страна - може пък някой да разбере за какво става дума в житейския трактат. Не че има универсална рецепта за това, ама има едни тънички моменти, когато човек не усеща как гушкането се превръща в опит за убийство чрез задушаваща прегръдка.
Коренчето на тези несъответствия в степента на желание за гушкане от едната и другата страна е в Любовта. Тъй де.. по-скоро липсата на такава от едната или от другата страна. И ей на - единия агонизира, а другия се вкопчва като пиявичка, страхувайки се да не изтърве обектът на чувствата си, изсмуквайки и последната капка търпимост от него. Преследва вниманието му, краде от личното му време, обсебва всяка свободна минутка, рискувайки да провали всички красиви перспективи за развитие на отношенията помежду им. Чудя се дали е егоизъм или по-скоро липса на сила, за да се пребориш със страха да загубиш другия, когато му подариш "Свободата", от която се нуждае.. Или може би и двете...

Който търси - намира...Or Is There Destiny?

Едно време като всеки неориентиран тийн и аз си имах дневник. Една черна тетрадка (нищо особено), която дори нямаше от онези прословути миниатюрни катинарчета, които с кламер можеше да отвориш също толкова успешно, колкото и с тенекиеното ключе, вървящо в комплекта.
Та там.. пишех си разни работи, които от разстояние на времето изглеждаха pretty rediculous, но за мен си бяха гранд проблеми. Ама от ония проблеми дето те човъркат и терзаят...и естествено са свързани с момчета. Защото те - момчетата - са движещата сила в живота на всяко средностатистическа тийнейджърка. Още помня един Даниел от съседния блок, който имаше пясъчен боксер, който не се понасяше с моят Джиджо. За тези които се питат какво (по дяволите) пък е Джиджо - ще поясня, че е малък кафяв, свръх космат пекинез. Та.. разбира се най-удачната възможност да виждам въпросния Даниел - беше сутришната и вечерната разходка на кучетата. Която поради неприязънта им едно към друго - се провеждаше на двата края на поляната. Много страдах...
Та всичките тия душевни терзания бяха подробно описани и измокрени от ред сълзи и сополи в тетрадката, която грижливо криех под един куп стари вестници на горното рафтче над леглото ми.
Трагедията настъпи, когато майка ми при една ненадейна чистка не беше попаднала на нея. (Това пусто женско любопитство само от нея ще съм го наследила... няма от кой друг.)И прочела всичките ми излияния. Пък то това не беше най-лошото. Хубаво - видял си.. - Ами трай си! Обаче не - това майките и моята в частност има слабост да се подиграва... И то с онази леко насмешлива фраза: "Да ти имам проблемите!", която ме караше да се свивам таралежески на топка и да мълча като пукЪл за всичко случващо се с мен.
Дето се вика - "Никой не си избира родителите си.." Обичам си я, ама дори и порастнала - Абе трудно ми е да й признавам разни неща. Явно детските "травми" още ми държат, пък макар и вече порастнала - с далеч по-съществени проблеми. Може би всичко идва от различната гледна точка или пък - не. И аз опитвам да гледам отгоре на нещата. Някои му казват мъдрост - други пък биха казали, че НИЩО не разбирам.
Онзи ден звънна по телефона, а брат ми не бе пропуснал да я осведоми... Ей тъй уж помежду другото, че си имам някого... И се почна "Лексикона"... Помните ги онези шарени тетрадки едно време. Модерно си беше - пишеш една камара безсмислени въпроси, на които другия загубва една камара време да отговори, накрая нарисува някое сърце прободено със стрела, залепи ти някоя хартишка от бонбон или някаква изрязана картинка и ти скачаш от радост.
Та така... аз вече му викам "Лексикона на Мама". Само дето нейния го попълвам всеки път, когато се появи нов мъж в живота ми и съм наизустила въпросите, че дори без да пита - мога поетапно да й задоволя онова любопитство, за което стана въпрос по-горе. Успокояването на родителското тяло, че всичко е наред, е задача номер едно в живота на децата им. Моето преживя доста след дългата връзка, на която всеки родител възлага надежди и която се сгромоляса с гръм и трясък. Многократно след това преигравахме етюда с "FAQ", докато не се обади онзи ден... и когато за първи път ми се искаше да й кажа, че този път е различно, че ТОЗИ път съм ЩАСТЛИВА. По онзи начин, по който не съм била от твърде много време, че не бях сигурна дали все още мога да се почувствам така.
И ще й кажа...

Английски ластик или Знаете ли да връзвате дръжки на череши без ръце

И така... Let The Fun Begins... :)

Английски в три урока:

Първи урок, английски за начинаещи:

"Три вещици разглеждат три часовника "Суоч". Коя от вещиците кой часовник разглежда?"

А сега на английски!

Three witches watch three swatch watches. Which witch watches which swatch watch?


Втори урок, английски за напреднали:

"Три вещици-травеститки разглеждат три бутона на часовници "Суоч".
Коя от вещиците-травеститки кой бутон на часовниците "Суоч" разглежда?"

А сега на английски!

Three switched witches watch three Swatch watch switches. Which switched witch watches which Swatch watch switch?


Трети и последен урок, английски за абсолютни професионалисти:

"Три швейцарски вещици-кучки, които имат желание да си сменят пола, разглеждат три бутона на часовници "Суоч". Коя от швейцарските вещици-кучки, които имат желание да си сменят пола, кое бутонче на часовниците "Суоч" разглежда?"

А сега на английски!

Three swiss witch-bitches, which wished to be switched swiss witch-bitches, watch three swiss Swatch watch switches. Which swiss witch-bitch, which wishes to be a switched swiss witch-bitch, wishes to watch which swiss Swatch watch switch?

Началото...

Чудех се какво да бъде моето начало.. Дали да е нещо като Grand Opening или по-скоро да е едно скромно и тихичко начало, което да не се различава от повечето тук. Не че знам какви са повечето... Даже никак.
Но тъй като има една отколешна истина, че "Всяко начало е хубаво." и моето се очертава да е такова... Поне за мен.
Разбира се след като вече започнах е време да си изясня каква ще е концепцията на начинанието. Пък и сигурно и на Вас като едни неориентирани четци, гледащи що за птиче се е пръкнало, това няма да е излишно.
Да, ама въпросът с дефинирането е доста сложен. Сигурно тук всеки се старае да бъде забавен, оригинален или пък съвсем не му пука какво ще си мислят останалите. Мен сякаш на челото ми е изписано "Пука Ми!" и ей го на - Проблема.
Това разбира се е едно синдроматично явление, което се проявява точно, когато най-не ти се иска. Тъкмо си почнал да се самоубеждаваш, повтаряйки на ум "Не ми пука, не ми пука, немипука, немипука, немипу..." и то Хоп! те издебва изневиделица и те сграбчва за гушата, крещейки в ухото ти: "Не ти ли пука? Аааа? Не ти пука, викаш... Ама май, май... "
Та така... Лек за това още няма. Или поне аз не съм виждала. Разбира се има си и характерни индивидуални "лечения" на синдрома, които се изразават в широки ухилвания (тип "Нали не изглеждам твърде малоумно"), говорене на глупости (които разбира се е желателно да са поне малко достоверни) и да не забравяме - редовната самотерапия "Обади се на приятел!", която със сигурност помага, тъй като едно от основните качества на приятелите е да те четкат.
Ама да се върнем на все още неизмислена концепция и дали е твърде лошо ако всъщност не измисля такава. Или пък е добре за по-сигурно да се оправдая с това, че съм влюбена и в такива душевни състояния е нормално мисловните процеси да липсват.
Какво пък... Хич и през ум не ми е минало да се оплаквам. :)

To Be Continued...