Който търси - намира...Or Is There Destiny?

Едно време като всеки неориентиран тийн и аз си имах дневник. Една черна тетрадка (нищо особено), която дори нямаше от онези прословути миниатюрни катинарчета, които с кламер можеше да отвориш също толкова успешно, колкото и с тенекиеното ключе, вървящо в комплекта.
Та там.. пишех си разни работи, които от разстояние на времето изглеждаха pretty rediculous, но за мен си бяха гранд проблеми. Ама от ония проблеми дето те човъркат и терзаят...и естествено са свързани с момчета. Защото те - момчетата - са движещата сила в живота на всяко средностатистическа тийнейджърка. Още помня един Даниел от съседния блок, който имаше пясъчен боксер, който не се понасяше с моят Джиджо. За тези които се питат какво (по дяволите) пък е Джиджо - ще поясня, че е малък кафяв, свръх космат пекинез. Та.. разбира се най-удачната възможност да виждам въпросния Даниел - беше сутришната и вечерната разходка на кучетата. Която поради неприязънта им едно към друго - се провеждаше на двата края на поляната. Много страдах...
Та всичките тия душевни терзания бяха подробно описани и измокрени от ред сълзи и сополи в тетрадката, която грижливо криех под един куп стари вестници на горното рафтче над леглото ми.
Трагедията настъпи, когато майка ми при една ненадейна чистка не беше попаднала на нея. (Това пусто женско любопитство само от нея ще съм го наследила... няма от кой друг.)И прочела всичките ми излияния. Пък то това не беше най-лошото. Хубаво - видял си.. - Ами трай си! Обаче не - това майките и моята в частност има слабост да се подиграва... И то с онази леко насмешлива фраза: "Да ти имам проблемите!", която ме караше да се свивам таралежески на топка и да мълча като пукЪл за всичко случващо се с мен.
Дето се вика - "Никой не си избира родителите си.." Обичам си я, ама дори и порастнала - Абе трудно ми е да й признавам разни неща. Явно детските "травми" още ми държат, пък макар и вече порастнала - с далеч по-съществени проблеми. Може би всичко идва от различната гледна точка или пък - не. И аз опитвам да гледам отгоре на нещата. Някои му казват мъдрост - други пък биха казали, че НИЩО не разбирам.
Онзи ден звънна по телефона, а брат ми не бе пропуснал да я осведоми... Ей тъй уж помежду другото, че си имам някого... И се почна "Лексикона"... Помните ги онези шарени тетрадки едно време. Модерно си беше - пишеш една камара безсмислени въпроси, на които другия загубва една камара време да отговори, накрая нарисува някое сърце прободено със стрела, залепи ти някоя хартишка от бонбон или някаква изрязана картинка и ти скачаш от радост.
Та така... аз вече му викам "Лексикона на Мама". Само дето нейния го попълвам всеки път, когато се появи нов мъж в живота ми и съм наизустила въпросите, че дори без да пита - мога поетапно да й задоволя онова любопитство, за което стана въпрос по-горе. Успокояването на родителското тяло, че всичко е наред, е задача номер едно в живота на децата им. Моето преживя доста след дългата връзка, на която всеки родител възлага надежди и която се сгромоляса с гръм и трясък. Многократно след това преигравахме етюда с "FAQ", докато не се обади онзи ден... и когато за първи път ми се искаше да й кажа, че този път е различно, че ТОЗИ път съм ЩАСТЛИВА. По онзи начин, по който не съм била от твърде много време, че не бях сигурна дали все още мога да се почувствам така.
И ще й кажа...