петък, 6 юли 2007 г.

Love Is In The Air...

Напоследък съм в едно такова неизмеримо романтично настроение и все ме избива да пиша за любов... Последните 2 години на перманентна агония породена от търсенето на нова Любов или по-скоро ненамирането й, бяха дали сериозно отражение върху начинът ми на разсъждение. Самотата прави човек саможив. Панически се страхувах от този момент, който смятах, че се е случил, докато не се появи Той. Всеки негов жест събличаше една по една сивите дрешки на единашкия живот, който водех и оцветяваше душата ми в щастливите оранжеви краски на онова забравено чувство. Върна ми вярата в думичката "Заедно". Тази така ценна и споделена думичка, която всеки пази да не се превърне в навик.
Никога не съм вярвала във Вечната Любов и сега за 1-ви път някак ми се ще да я има. Да усещам нежността му, просмукваща се през всяка пора в кожата ми, да чувствам аромата му, белязал обонянието ми, да се крия в дланите му, чувствайки се защитена от целия свят, да забравям за себе си, в желанието си да го правя щастлив, да откривам светът му, поглеждайки през призмата на взаимността, да споделям мечтите му, пречупени през общото ни бъдеще...
Иска ми се да изтрия с целувки всички минали моменти, за да го има само настоящето с мен, да заключа всички страхове, за да съществува само Любовта, да отмия всичката предишна болка, за да усеща свободата...

Всичко се случва с такава шеметна скорост, заприличвайки на пусната по нанадолнище малка снежна топчица, превръщайки се в огромно кълбо изтъкано от безумна нежност, а аз с такава уверена готовност стоя, в очакване да ме помете с всичката си сила, крещейки колко Го Обичам.

Той знае...