вторник, 10 юли 2007 г.

Счупеното носи щастие...Или може ли скъсаната нишка да се върже без възел?

Когато се скъса нишката - тя никога не може да бъде вързана без възел. Въпросът може би трябва да бъде: "Дали си струва тя да бъде вързвана?" или просто да използваме двете нишки за други по-креативни цели.Това винаги ме е терзаело. Дали няма да сбъркам ако не положа усилие да хвана двете крайчета и да ги завържа с настървението на самарянин, който страда от особена форма на пристрастяване към душевните инквизиции.
До момента винаги съм взимала едно и също решение. Винаги и с цената на погазване на собственото си същество. Тук май е частта с отстъпките, които правим в името на Нещото. Да, ама когато не си убеден, че Нещото действително си струва - ето тогава идва сложното. Та аз дори със сигурност не мога да кажа дали този някой ми е бил приятел, а смея да кажа, че имам интуиция и ясна представа за този тип взаимоотношения. Всъщност проблема с приятелствата се корени в това, че не всеки, който смяташ за приятел, те смята и теб за такъв. Както и ти не приемаш всеки, който те е причислил към приятелите си, за такъв.
Може би и моят случай е такъв. Не се чувствах пълноценно - внимавах кое, как казвам, как правя, бях добър слушател, но на свой ред - никога изслушвана, радвах се, когато му се случваше нещо хубаво, но на свой ред - не получих добра дума, когато аз самата съм била щастлива. Прощавах вътрешно всичките му кусури, но когато аз сгреших за нещо незначително бях сдъвкана и изплюта по най-грозния и груб начин, въпреки че се извиних многократно.
10 месеца минаха преди да се предам пред непрестанния си стремеж винаги и с всички да се разбирам и да съм в добри отношения. Това разбира се е поредната химера, но не променя факта, че трудно преживявам неуспехите си в тази област и продължавам да правя инатливи опити нещата да се получат.
Преглътнах огорчението и вярата си в това, че приятелите трябва да прощават и направих опит да се извиня за пореден (кой ли) път. И "О! Чудо! Негово Височество благоволи този път да прости без разбира се да пропусне да ме накара да се почувствам като нищожество, което моли за милостиня...
"Преглът! Отново... в името на Приятелството (тъй де.. онова дето мислих, че може пък по случайност и да е такова). Нещата (май) потръгнаха в обичайните коловози. Той пак се държеше като себе си (Хората все казват, че това е хубаво..уж), а аз пак си затварях очите пред темерутското му държание, пред това, че нараняваше приятелите ми (онези истинските), пред това, че не се усмихваше на неща, които ме правеха щастлива. Стъпвах на пръсти, да не би да направя някоя грешна крачка и всичко (кое ли) да отиде по дяволите (Защо ли?!?).
До мигът, в който си дадох сметка, че всичко това (НАЙ-вероятно) не си струва усилията, които полагам. Сложих на везната позитивните и негативните емоции, които ми носеха тези взаимоотношения и дръпнах чертата. Зачеркнах си търпението и казах всичко, което ме мъчеше, което стисках в себе си, в очакване нещата да са различни. Но те не бяха.... Не бяха...След всички откровени думи си тръгнах, давайки му ясно да разбере, че нямам сили да се боря за нещо, което той самия опропасти и продължаваше да го прави въпреки твърдоглавите ми опити да възкреся приятелството ни. Аз знам, че съм му ценна. Той няма много приятели... Всъщност може би даже николко... Хората минават като транзитни пътници през живота му, защото е труден човек и трябва да имаш биволско търпение за някои чапати черти от характера му, но и аз се уморих.. Знам, че иска да върне нещата обратно, знам, че опитва...

Но не знам дали аз искам...

1 коментара:

Suicidal Phoenix каза...

Позната ситуация. Познати въпроси, познати усещания. Мога да ти дам хиляди съвети и мнения какво може да е удачно, правилно или целесъобразно. Мога да ти цитирам Фром или друг психолог, взел отношение към такъв род случки. Но ще ти ги спестя.

Ще кажа само, че се радвам, че има и друг, който активно е търсил дадени отношения с друг човек, борил се е да ги има и е правил компромиси. Страдал е и не се е отказвал, казвайки си "мога още малко". Благодарение на теб се чувствам по-нормален. Благодарение на теб (и на ината си) един ден ще знам колко е това "още малко" и къде човек трябва да спре. Засега със сигурност знам, че усилето да бъдем с някого не ни изцежда толкова бързо, колкото повечето хора си мислят. Открих и още нещо - не е нужно човек да е "самарянин, който страда от особена форма на пристрастяване към душевни инквизиции", за да е щастлив от такава борба, колкото и безплодна и обречена да изглежда тя.

Благидаря ти, блещучке :)

(Една птица с фатално влечение към огъня)