Предразсъдъците или Опознай Себе си, за да се Обикнеш...

Рядко изпадам в такива състояния... Обикновено живея в хармония със себе си. Правя това, което реша, казвам, това, което мисля... Но нещата коренно се променят, когато се гмурнеш в чувства и се оплетеш в тях като пате в калчища. Тогава започва онази битка между себе си и това да бъдеш инквизитор на това, което усещаш в името на комфорта на другия или пророк на откровенията, вярващ, че "Доброто" ще възтържествува. И като цяло - единствения недостатък на 2-рия вариант е, че изобщо не е ясно кое е "Доброто" и това го прави почти толкова непривлекателен и неудачен, колкото е и 1-вия. И накрая се оказваш пак в изходната позиция в ролята на бойното поле, докато войските от емоции не изнемощеят съвсем и някоя не вземе превес.
Замисляйки се - аз никога не съм имала избор. Изходът от моите войни е бил все един и същ и то поради факта, че на мен всичко ми личи и когато ми бъде зададен въпроса "Какво ти е?" - аз си издекламирвам всичките терзания на един дъх.

Винаги съм намирала доброто у хората и съм ги ги харесвала такива каквито са. Именно заради това... Сега, когато ми се случи да не харесам някого - започнах да се измъчвам. По-лошото е, че за 1-ви път аз просто не искам да го харесам. Нямам желание да правя каквито и да е усилия за това и на всичкото отгоре се самонавивам. Това е една от запазените ми марки. Когато реша нещо, то трябва да стане на мига или ако не стане - се съсредоточавам само върху него докато не измисля начин да го постигна. Та и този път е така... Търся и наблягам все върху негативите на човека, преувеличавам ги и настойчиво гледам само от една гледна точка умишлено, за да нямам причина да го харесвам. Изпитвам вина, че съм такъв инат и въпреки това тя е примесена със задоволство от това, че си държа на моето т.е. че (видиш ли) моето мнение е точно такова каквото ми се иска да бъде и не се влияя от никого.
Погледнато отстрани - цялата ситуацийка е дори леко смешна, заради детинския ми инат, който би трябвало да е съвсем неприсъщ за човек на моята възраст, само че Ей Богу.. аз предпочитам да тропам с краче и да викам "Няма пък! Няма Пък..." отколкото да се помъча да направя неголямо усилие да променя мисленето си. А най-абсурдното е, че аз дори не познавам човека, но предпочитам да не го харесвам.
Обичайната фраза в такъв случай сигурно би била "Въпрос на избор...". Да, може би... А може би пък не, защото изборите биват всякакви, но тези поради предразсъдъци - никога не съм ги уважавала.
Това предразсъдъците са особено гадно нещо. Слагат едни такива големи петна, които биват поизпирани с големи усилия, продължително третиране на оцапаното място и изобщо.. Абе не е лесно... И пак не е сигурно дали петното няма да личи...
Все съм си мислела, че предразсъдъците не са нещо присъщо на мен и когато решат да покажат носле аз изпадам в ужас от това, че явно не се познавам съвсем добре. Или по-скоро от това, че се познавам, а всъщност не желая да призная точно каква съм. Че и аз страдам от предразсъдъци, че и аз не винаги съм толкова положителна, колкото ми се иска...

И че не успявам да харесам всеки...