От Разстоянието На Времето или Part Three

Гаргамунделчето бе подпряло лакът на коляното си и замислено седеше на камъка край отъпкания кръстопът. Колко ли други като него бяха минавали от там. Имаше много пресни следи...имаше и такива, които се бяха превърнали почти във вкаменелости, очертани в земята, запазила решенията им като своя религия. Плетеницата от чужди дири шепнеше на свой език... език, който малкото същество не можеше или просто не искаше да разбере. То се надигна и улови погледа на Приятелството. Тя го гледаше с онзи изкусителен поглед, на който се бе научила съвсем наскоро. Усмихна му се... А то се сгуши в нея, уплашено от собственото си решение. Новата Любов го улови за ръка и го поведе по своя път към забравеното усещане, различните емоции и безразсъдството. Крачките им отекваха в тишината на забравата, докато се отдалечаваха от спомените.
Гаргамунделчето изостави Старата Любов. Отдаде се на завладяващата тръпка от това да имаш нещо, което си нямал... Радваше се на настоящето и не се обръщаше назад. Всичко му се струваше прекрасно истинско!
А Заблудата надничаше любопитно от едно ъгълче, докато Новата Любов и Гаргамунделчето се наслаждаваха на тръпката. Тя доволно потриваше ръце, докато изчакваше удобен момент да напусне укритието си и за пореден път да се изсмее в лицето на Новата Любов. Това й бе нещо като хоби, въпреки че на Новата Любовта това не й бе никак приятно, защото никога не знаеше кога Заблудата е решила да й скрои поредния номер....Смрачаваше се... А къщичката изглеждаше все по-самотна. Старата Любов с тревога гледаше през прозореца. Отривисто почукване на входната врата я изтръгна от мислите й. Тя плавно стана и се завтече да отвори. На прага стоеше ликуващата Реалност, а в ръка държеше шише с Горчилка. Спътниците й - тъжните Чудовища се бяха свили от мъка зад гърба й. Преди Любовта да успее да реагира, Реалността нахлу в домът им, а след нея подприпкваше Болката. Те се настаниха на износеното канапе и изтегнаха кльощавите си крайници. Реалността отвори бутилката и със заповеднически жест я подаде на Любовта:
- Пий! За моята победа! Рано или късно щеше да се случи! Аз винаги побеждавам!
Любовта пое боязливо черната бутилка. Съзнанието й рисуваше минали картини и безпомощно виеше пред жестоката действителност. Сама беше толкова безсилна.. Без Гаргамунделчето - тя бе призрак. Сянка на нещо, което е вече минало. Любовта надигна бутилката и отпи голяма глътка. Закашля се... Струваше й се, че ще умре.. А нима не беше вече мъртва? ....
Заблудата се усмихна сякаш на себе си, докато изпълзяваше от скривалището си. Тя обичаше многократно мислено да преиграва мига, в който се изправя пред слисаната Нова Любов и й се изплезва подигравателно. Всеки път се забавляваше неимоверно. Най-й харесваше, когато Новата Любов се втурваше със зачервено от яд лице да я гони. Сигурно ако я беше хващала - този момент нямаше да й е така любим, но за сега това така и не се беше случвало.
Заблудата надникна през ключалката на стаята, където се чуваше веселия кикот на Гаргамунделчето и Новата Любов. То се бе проснало на леглото и се превиваше от смях, а тя го гъделичкаше умело с тънките си пръсти. Заблудата, натисна дръжката на вратата. Новата Любов винаги е била така лекомислена. Никога не заключваше. Така и не се бе научила да бъде по-предпазлива. Чу се леко проскърцване и Заблудата почти безшумно се промъкна до двамата, които продължаваха да се смеят и закачат.
Тя се изправи до леглото и се изкашля, за да регистрира присъствието си. В мигът, в който двамата вкопчиха погледи в нея, тя сложи палец на носа си, размърда пръстчета във въздуха и се оплези, а в очите й играеха лукави пламъчета. След секунди вече търчеше надолу по стълбите, а Любовта се стрелна с гневно изражение след нея.
Гаргамунделчето се съвзе от изненадата едва, когато бясното тупуркане от гонитбата се бе разтворило в далечината и наоколо всичко утихна. То до сега не беше срещало Заблудата, но веднага някак инстинктивно я беше познало. До този момент малкото същество не беше мислило за това как би протекла една евентуална тяхна среща и изобщо не бе готово за Разочарованието, което бе започнало да го заразява. Тиха въздишка се изтръгна от дълбините на телцето му, осъзнавайки, че Новата Любов е изчезнала заедно със Заблудата.
И дори да се върне, тя ще е безкрайно изморена, прашна и немощна, че едва ли ще отново същата... Но всъщност Гаргамунделчето не вярваше, че тя ще се върне някога... То се смъкна от леглото и пооправи дрешките си...
.....
Неприятния степчив вкус на напитаката вече не бе така остър и непоносим за Старата Любов. Тя надигаше бутилката често и бе започнала да се опива от Горчилката. Реалността бе сложила длан на рамото й и гледаше триумфа си. Не говореха. Само от време на време Болката скокваше от канапето и с малки весели подскоци отиваше до прозореца, надничаше, сякаш очакваше някого, а после се връщаше, покатерваше се и отново се кротваше до Любовта.
.....
Тъмнината люлееше къщичката в своята люлка, а единствения признак на живот там беше бледата светлинка процеждаща се през прозорчето. Гаргамунделчето знаеше на изуст пътя към дома. Познаваше аромата на Старата Любов...уханието на жасмин и плодове.. Крачетата му сами го водеха към онова истинско усещане, което беше част от него, но беше загърбило така лекомислено. То почти влетя в къщичката, а сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение, че ще бъде отново с неговата Любов, но не успяло да направи 2-3 крачки то се закова на средата на стаята.
Старата Любов го гледаше със замъглен поглед сякаш не можеше да го познае. Горчилката бе промила съзнанието й. А Реалността наставнически я тласкаше към решението, кискайки се злобно, докато Болката я държеше за ръка и милваше косите й.
Любовта опита да се изправи и след леко олюляване успя. Погледът й караше Гаргамунделчето да се чувства прозрачно, сякаш не съществуваше...
Жената се доближи до него и то усети повеят на дъха й, роден от едва доловимите й думи:
- Ти ме предаде...
След които се свлече в краката му...