вторник, 27 ноември 2007 г.

От Разстоянието На Времето или Part Three

Гаргамунделчето бе подпряло лакът на коляното си и замислено седеше на камъка край отъпкания кръстопът. Колко ли други като него бяха минавали от там. Имаше много пресни следи...имаше и такива, които се бяха превърнали почти във вкаменелости, очертани в земята, запазила решенията им като своя религия. Плетеницата от чужди дири шепнеше на свой език... език, който малкото същество не можеше или просто не искаше да разбере. То се надигна и улови погледа на Приятелството. Тя го гледаше с онзи изкусителен поглед, на който се бе научила съвсем наскоро. Усмихна му се... А то се сгуши в нея, уплашено от собственото си решение. Новата Любов го улови за ръка и го поведе по своя път към забравеното усещане, различните емоции и безразсъдството. Крачките им отекваха в тишината на забравата, докато се отдалечаваха от спомените.
Гаргамунделчето изостави Старата Любов. Отдаде се на завладяващата тръпка от това да имаш нещо, което си нямал... Радваше се на настоящето и не се обръщаше назад. Всичко му се струваше прекрасно истинско!
А Заблудата надничаше любопитно от едно ъгълче, докато Новата Любов и Гаргамунделчето се наслаждаваха на тръпката. Тя доволно потриваше ръце, докато изчакваше удобен момент да напусне укритието си и за пореден път да се изсмее в лицето на Новата Любов. Това й бе нещо като хоби, въпреки че на Новата Любовта това не й бе никак приятно, защото никога не знаеше кога Заблудата е решила да й скрои поредния номер....Смрачаваше се... А къщичката изглеждаше все по-самотна. Старата Любов с тревога гледаше през прозореца. Отривисто почукване на входната врата я изтръгна от мислите й. Тя плавно стана и се завтече да отвори. На прага стоеше ликуващата Реалност, а в ръка държеше шише с Горчилка. Спътниците й - тъжните Чудовища се бяха свили от мъка зад гърба й. Преди Любовта да успее да реагира, Реалността нахлу в домът им, а след нея подприпкваше Болката. Те се настаниха на износеното канапе и изтегнаха кльощавите си крайници. Реалността отвори бутилката и със заповеднически жест я подаде на Любовта:
- Пий! За моята победа! Рано или късно щеше да се случи! Аз винаги побеждавам!
Любовта пое боязливо черната бутилка. Съзнанието й рисуваше минали картини и безпомощно виеше пред жестоката действителност. Сама беше толкова безсилна.. Без Гаргамунделчето - тя бе призрак. Сянка на нещо, което е вече минало. Любовта надигна бутилката и отпи голяма глътка. Закашля се... Струваше й се, че ще умре.. А нима не беше вече мъртва? ....
Заблудата се усмихна сякаш на себе си, докато изпълзяваше от скривалището си. Тя обичаше многократно мислено да преиграва мига, в който се изправя пред слисаната Нова Любов и й се изплезва подигравателно. Всеки път се забавляваше неимоверно. Най-й харесваше, когато Новата Любов се втурваше със зачервено от яд лице да я гони. Сигурно ако я беше хващала - този момент нямаше да й е така любим, но за сега това така и не се беше случвало.
Заблудата надникна през ключалката на стаята, където се чуваше веселия кикот на Гаргамунделчето и Новата Любов. То се бе проснало на леглото и се превиваше от смях, а тя го гъделичкаше умело с тънките си пръсти. Заблудата, натисна дръжката на вратата. Новата Любов винаги е била така лекомислена. Никога не заключваше. Така и не се бе научила да бъде по-предпазлива. Чу се леко проскърцване и Заблудата почти безшумно се промъкна до двамата, които продължаваха да се смеят и закачат.
Тя се изправи до леглото и се изкашля, за да регистрира присъствието си. В мигът, в който двамата вкопчиха погледи в нея, тя сложи палец на носа си, размърда пръстчета във въздуха и се оплези, а в очите й играеха лукави пламъчета. След секунди вече търчеше надолу по стълбите, а Любовта се стрелна с гневно изражение след нея.
Гаргамунделчето се съвзе от изненадата едва, когато бясното тупуркане от гонитбата се бе разтворило в далечината и наоколо всичко утихна. То до сега не беше срещало Заблудата, но веднага някак инстинктивно я беше познало. До този момент малкото същество не беше мислило за това как би протекла една евентуална тяхна среща и изобщо не бе готово за Разочарованието, което бе започнало да го заразява. Тиха въздишка се изтръгна от дълбините на телцето му, осъзнавайки, че Новата Любов е изчезнала заедно със Заблудата.
И дори да се върне, тя ще е безкрайно изморена, прашна и немощна, че едва ли ще отново същата... Но всъщност Гаргамунделчето не вярваше, че тя ще се върне някога... То се смъкна от леглото и пооправи дрешките си...
.....
Неприятния степчив вкус на напитаката вече не бе така остър и непоносим за Старата Любов. Тя надигаше бутилката често и бе започнала да се опива от Горчилката. Реалността бе сложила длан на рамото й и гледаше триумфа си. Не говореха. Само от време на време Болката скокваше от канапето и с малки весели подскоци отиваше до прозореца, надничаше, сякаш очакваше някого, а после се връщаше, покатерваше се и отново се кротваше до Любовта.
.....
Тъмнината люлееше къщичката в своята люлка, а единствения признак на живот там беше бледата светлинка процеждаща се през прозорчето. Гаргамунделчето знаеше на изуст пътя към дома. Познаваше аромата на Старата Любов...уханието на жасмин и плодове.. Крачетата му сами го водеха към онова истинско усещане, което беше част от него, но беше загърбило така лекомислено. То почти влетя в къщичката, а сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение, че ще бъде отново с неговата Любов, но не успяло да направи 2-3 крачки то се закова на средата на стаята.
Старата Любов го гледаше със замъглен поглед сякаш не можеше да го познае. Горчилката бе промила съзнанието й. А Реалността наставнически я тласкаше към решението, кискайки се злобно, докато Болката я държеше за ръка и милваше косите й.
Любовта опита да се изправи и след леко олюляване успя. Погледът й караше Гаргамунделчето да се чувства прозрачно, сякаш не съществуваше...
Жената се доближи до него и то усети повеят на дъха й, роден от едва доловимите й думи:
- Ти ме предаде...
След които се свлече в краката му...

5 коментара:

chris каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Блещучка каза...

Опаля! :)

Чудесно е вдъхновението ти и необичайната "Идея между другото".

Признавам - не знаех, че това е вид целенасочено занимание... Напомни ми за детството, когато обичах да ходя боса сред природата и често съм се плескала до ушичките, когато е било кално. При все това винаги е било забавно, но някак забравено сега...

Защо пък не.. Но лятото е тооолкова далече...

chris каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Анонимко каза...

Гаргамунделчето не очакваше подобно драматично развитие на нещата и стоеше насред добре познатата стая с туптящо сърце и разплакани очи. Знаеше, че носи Вината за това, че Заблудата за пореден път излиза победител, но стремежа към съвършенство го караше винаги да се съмнява и винаги да търси онова, което най-вероятно нямаше да срещне.

Измина много дълго време, а мъничкото Гаргамунделче, не беше мръднало от свлеченото тяло на жената, което вече изстиваше и в този момент дойде Провидението, което беше наблюдавало мълчаливо досега, скрито зад електронния часовник, отброявайки нужните според него часове, през които Гаргамунделчето да осъзнае грешките си. Провидението не искаше да плаши мъничкото човече, но беше време да му покаже Истината, а тя беше една единствена и не можеше да търпи Лъжата, която я преследваше непрекъснато. Тази надпревара помежду им раждаше толкова неприятни неща, като Заблудата, че в един момент на Истината й се стори, че губи играта, но това за сега нямаше да се случи. Истината беше твърде близка с Любовта, но за Гаргамунделчето това все още не беше ясно. Провидението избута Истината апред и тя смело сложи ръце върху треперощото тяло на Гаргамунделчето.

- Стани, дете! Стани и приеми факта, че си било обичано, а не си разбрало това и си отишло за пореден път в лапите на Заблудата!

Целуни старата любов и ще стане чудо, което ще трае толкова, колкото е силна обичта ти към Старата любов!

Въпреки, че думите на Истината звучаха, доста осъдително, малкото човече не посмя да възрази и се наведе над вече изстиващата Стара Любов- устните му, които бяха напукани от температурата, докоснаха челото на Любовта и...

О, чудо! Любовта отвори малко сънено очите си, но щом видя малкото Гаргамунделче всичката Горчилка, която беше изпила в миг се изпари от нея и тя протегна красивите си ръце към малкото човече...

Тук Провидението и Истината си смигнаха заговорнически и оставиха двамата насаме, като на излизане не забравиха да заключат вратата, за да не влезе пак някой ,като Заблудата...

Блещучка каза...

Анонимко...
Накара ме да искам и моят финал да е такъв... :) Чудесно пишеш!

Но нищо, което се скъса не може да се върже без възел...А възела рано или късно се изхлузва...

Усмивки!