За Мъжете И Матраците Интимно... Или Когато Се Появи Тя...

Когато бях малка много обичах да ходя на Екскурзионни летувания. Имахме един учител по История, който беше голям ентусиаст. Солиден мъж на около 50. Планинар! Той беше организатора на повечето извънучилищни пътешественически мероприятия. А аз като едно доста будно дете тъй да се каже - бях 1-ва пушка. Всяко лято бях я в Рила, я в Родопите... И сега след години пазя толкова скъпи спомени. Освен емоциите, помня и наровете, които си бяха почти 1/2 от общото преживяване, защото се сблъсквахме с тях в почти всяка хижа.

Нееее... не онези червени плодчета големи колкото ябълка, чието ядене обичайно е съпътствано с доста физиономии поради доста степчивия вкус...

Говоря за дъсчените легла, на които ако успееш да спиш си е цяло чудо, а кокалите ти се бунтуват с всичките болежки, на които са способни. Сутрин се събуждаш и стоиш известно време неподвижен, докато събереш смелост да помръднеш след "ортопедичната профилактика" от спането, а след това цял ден опъваш шия като щраус и разкършваш рамене, за да възвърнеш спомена за гъвкавостта си.

Разбира се с времето тези спомени бяха доста избледнели, макар и скъпи - все пак леееекичко позабравени. Под въпрос е дали е било за добро или лошо. Може би по-скоро за добро, защото това ми помогна да издържа стоически на Неговото легло.

Няма нищо по-хубаво да оплетеш крачета в тези на любимия и сгушена на рамото му да заспиш...

До тук добре, обаче изпълнението на едно такова действие е доста трудно, когато леглото е твърдо като дъска и единственото, което притъпява, при това неуспешно, това усещане е тънкия дюшек. И тук асоциациите с Принцесата и граховото зърно изобщо, ама изобщо не са уместни. Спането си беше наистина цяло геройство и единствения плюс в това бяха загрижените му пръсти, които нежно разтриваха гръбчето ми след изтерзания сън.

Не познавам мъжете, но съм забелязала, че повечето са доста непретенциозни към собствените си удобства. Могат да се задоволят с минимален комфорт, че даже и без такъв в основни неща в ежедневието си и това по никакъв начин не им пречи.

Интересен е обаче феноменът "Жена в живота им", който коренно променя всичко. Някои ще кажат, че това не винаги е за добро, но пък аз ще ги контирам, че си зависи от жената.
Феноменът "Жена в живота им" се среща достатъчно често, за да се погрижи за тях, докато те се грижат за нея. Това е така наречената "Грижа на обменни начала". При това неосъзната. Това й е хубавото! Защото, когато се опиташ да кажеш на един мъж, че нещо е добро за него - той се смръщва, решавайки, че го наставляваш. А когато смята, че купува нов матрак, за твое удобство - не осъзнава, че ще осигури комфорт и на собствения си гръбначен стълб.

Имаме си нов матрак... И 2 броя добре чувстващи се гръбначни стълба... И не само това... ;)

Сантименталността Или Плюшкин, Събиращ Спомени!

Сантименталността е орисия! Всъщност може и порок да е... Възможно е и да е наследствена, което изобщо, ама изобщо не ми се нрави! Още помня ужаса на баба ми, когато преди година опитах да подпаля огъня на вилата с тетрадката на мама по български от 4-ти клас. Разбира се скъпоценния спомен бе изтръгнат навреме от ръцете ми и прибран отново в онзи прашасал кашон.

От малка се привързвам към неща, втълпявайки си, че носят емоционална стойност за мен. И в малката ми тогава главица е било наистина така. Когато бях в 1-ви клас мама беше ходила в командировка в Унгария и ми беше донесла Палчо. Тези от моето поколение вероятно ще се сетят, че това е онова бебе от "Смехураните", което постоянно си смучеше пръстчето. Тази малка кукличка се бе превърнала в любимата ми играчка и я мъкнех навсякъде нищо, че след години пластмасовото й носле бе откъртено, а ръчичката й бе почти откъсната от много мъкнене наляво-надясно. А и все още съм убедена, че Палчо е някъде у дома или поне живея с мисълта, че съм спечелила битката с майка ми, която искаше да го изхвърли.

Навремето, а и сега с нея профилактично се сражаваме, въоръжени с огромна доза аргументи, когато си науми да прочете присъдата на някоя вещ, която безпристрастно погледнато си е наистина за боклука. В тийнейджърските ми години тази вещ бяха едни черни джинси. Сега като се замисля - бяха се изтъркали на не малко места, а на това отгоре ми бяха окъсяли доста, обаче бях прострастена към тях.

Но любимите дрехи са до време... Или поне при мен беше така...Сега... Сега се привързвам към спомените, които ми носят вещите, а и не само. Хипнотизирам се от песни, които носят носят аромата на някой значим... Обичам да препрочитам минали писма... Пазя толкова прехвърчали мисли, а всъщност са просто едни хартиени листа...Постоянно имам проблем с мястото в e-mail-а си, защото съхранявам толкова мили някогашности... И не мога, наистина не мога да натисна "delete", нямам сили...

Сигурно сантименталността се лекува, но и да може - аз не искам. При мен от малка тя е хронична и съм свикнала. Тя е едно от нещата, които ме съхраняват. Едно от нещата, които ме отвличат за мигове и ми напомнят каква съм била, каква съм и каква мога да бъда.Точно хората, нещата, изчезнали от живота ми ме карат да се чувствам щастлива, че са минали през него или просто са надникнали. А някои от тях понякога са се и връщали, точно когато съм ги мислила за безвъзвратно изгубени...

Промените Или You Never Know...

Обръщам се назад и се заглеждам...Втренчвам се в онова отминало и позабравено...Периодите на бяло и черно... на смелост и страх.

От малка превъзпитавам страха си от промените и все още, когато дойде момента за такава - той наднича зад рамото ми и се ухилва самодоволно, че отново ще се сражаваме. Не отричам - всеки път показва най-доброто от себе си - омотава ме в колебание и ме спъва, когато понеча да му се надсмея. Всяко падане натъртва духа ми и се отпечатва осезаемо върху му, но всъщност аз винаги печеля. Или най-малкото оставям Страха с такова впечатление. :) С други думи - "Бъди смел, а дори и да не си - преструвай се! Никой няма да забележи разликата."

Били те дребнички битки с подозренията, че ако нещо се промени - то няма да е така хубаво като преди, или исполинските битки със съмнението, че големите неща в живота ми са константа и е важно те да останат точно такива каквито са, истината е, че както аз, така и тези около мен постоянно търпят метаморфози и неминуемо живота ми се е превърнал във война със страхът от промените в него.

Обичам промените и съм си изградила защитна реакция срещу негативите им, опитвайки се да се съсредоточа върху позитивите.
И наистина - получава се! Винаги се получава, което е малко съмнително, защото перманентни успехи няма. Убедена съм, че много промени в живота ми не са чак толкова креативни, и без тях щеше да е по-добре, но пък за сметка на тях - други промени са ме довели до толкова щастливости, за които дори не съм се осмелявала да мечтая.

Точно от този гъдел непознатото, различното и новото настръхвам всеки път, когато ми се наложи да водя отново битката със страха. Зарежда ме и ме превръща в искаща мечтателка. Но е важно да познаваш моментите. Да ги отглеждаш прилежно, да ги наблюдаваш, а когато узреят напълно - да ги откъснеш и да се насладиш на вкуса им.

Равносметките Или Никога Не Знаем Какво Печелим, Когато Губим...

Зимата е моя сезон. Не я обичам, но тогава сякаш замръзват всичките ми опити да бъда нещо друго освен себе си и проработва чувството ми за самосъхранение и оценка на нещата около мен.
Преди години, когато нещо, което бях градила дълго, дълго... не сама, се срути, аз се видоизмених. Същността ми претърпя метаморфоза. Отчупиха се парченцата лекомислие, разлисти се увереността, а предоверяването изсъхна и се свлече в краката ми като сменена кожа на змия. Трезвата преценка се втъка в ирисите ми, а опустошителното себераздаване остана там някъде, където си позволявах да бръкна само когато посвещавах себе си.

Малко приятели, много познати... Мога да отсявам и преценявам, но съм пристрастена към вярата в способността си да накарам всеки от тях да се усмихне. Или може би бях пристрастена... А всъщност май просто опитах, за да се тествам. Всичко това доведе до една изпитателна вътрешна игра на въпроси и отговори и гузно оправдаване пред себе си за това, че този път "изневерих" на традицията си.

Всяка Коледа изпращам картички... електронни, хартиени... и кратки поздравителни съобщения... смс-и на много хора. Не деля на приятели и познати.
Тази не изпратих нито една картичка. Купих ги... Не ги изпратих. Все още седят там в кутията, където ги оставих 2 седмици преди Коледа. Никой от приятелите и познатите ми не получи и електронно поздравление. А смс-и написах едва няколко на най-най-близките ми хора.

Интересно ми беше дали и колко от всички тези, на които години под ред съм изпращала поздравления ще се сетят за мен. Равносметката беше твърде логична и доста тъжна.
Логична, защото аз наистина знаех кои точно хора ще ми напомнят, че мислят за мен. А тъжна, защото истината понякога е и такава... Моралното задължение да отвърнеш на доброто с добро не е еквивалент на желанието да зарадваш някого.
Дадох си сметка, че усилията, които съм полагала често са били плод на нуждата ми да тъна в заблудата на фалшива заинтересованост на хора, които наистина никога не са ми били кой знае колко близки. Разбрах и, че онова гузно гласче, което пискливо дращеше в съзнанието ми, натяквайки, че съм пропуснала да зарадвам тези хора, не е нищо друго освен сянката на собственото ми разочарование, че зарадваната не съм аз.
Но защо ли са ми тези неистниски жестове... Само от куртоазия...

Топлата Студенина Или Една Тиха Зимна Нощ...

Винаги съм харесвала асоциациите. Закачките със съзнанието са една доста забавна игра, особено, когато в нея участва повече от 1 човек. Способността да свързваме случайни неща с други е някак магична... била тя весела или понякога тъжна...и все пак - винаги развиваща в неочаквана посока.

Прочетох нещичко, което ми напомни на лавинообразните чувства, които нахлуваха в главата ми, когато попаднах на...

През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на... приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.

- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение - тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение - още по-тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по-силно, ако искаш да те чуя! - посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по-силно:
- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека - полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:

- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най-дългите, не е честно да вземеш спреш във най-вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да...- Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце.
- Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно - каза Сърцето.
- Просто и ясно! - поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е - кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
- Искаш ли да направиш нещо за мен?- внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да поядисва - тук ще избере оранжево, там - жълто, после - розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпките й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.

Пролетта изпрати първите си топли дни.


*** Това е приложение към коментар, който написах някъде... Но не написах пожеланията си за Пролет.***