Благодаря Или Колко Е Лесно Да Критикуваме

Откакто се помня съблюдавам поговорката "Добра дума - златни порти отваря."
В детското ми мозъче тя сработи за пръв път, когато бях на 8. До тогава сякаш просто я знаех, без да я осъзнавам. И макар често прилагането на практика на неща, които знаем, но не разбираме, да е ефективно и да бъде постиган резултатът, който целим, съм на мнение, че когато осмислиш нещото - резултатът ще е двоен.
Имахме, както във всеки клас, 1-2 момиченца - отявлени лидери. Те бяха така да се каже тарторите на момичешката част от класа. Разбира се тази позиция им даваше известен авторитет и право да се държат с другите едва ли не снизходително, защото всеки драпаше да им бъде в обкръжението.
Помня как не бях поканена на рождения ден на Вероника. Не, че бях единствената непоканена, но явно бях сред т.нар. "недостойни". А поканите ги беше рисувала майка й. Едни красиви, шарени, а аз... нямах. Като всяко малко момиченце бях истински огорчена от пренебрежението. В дребното ми съзнание се заформяше отмъщението.. Как аз пък няма да я поканя на моят Рожден ден! Да види тя какво е!
Не стана нищо такова обаче. Поканих я! Мама се опълчи срещу моя инат и упорито ми повтаряше, че не бива на нещо, което ни е наранило да се отвръща с лошо. Трябва да сме толерантни, да умеем да изкараме на яве положителното от човек или ситуация.
Прекарахме си страхотно! И на следващия рожден ден на Вероника - и аз имах шарена покана рисувана от майка й. :)

Още от тогава вярвам, че когато си добър - това ти се връща многократно - ВИНАГИ, рано или късно. А е лесно да си добър! Понякога и аз забравям, разбира се! Едно скорпи винаги води битка с яда, огорчението, ината, жаждата за отмъщение. Обаче като победя е голям кеф! Цялото ми същество тържествува. Опитвам се никога да не пестя похвалите и благодарностите. Дори за дребни, нищожни неща. Всяко нещо е от значение.

Не го правим! Често се държим така сякаш някой е длъжен да свърши нещо за нас. А дори и да му влиза в задълженията, след като е свършена работата, ние махаме с ръка, казваме "Тоя идиот най-сетне се сети да го направи!" и продължаваме напред. Вместо да поспрем за 5 мин. - да напишем смс, мейл.. да се обадим по телефона, да го спрем в коридора за едно "Благодаря." Не говоря за приятелски услуги. Говоря за тези, с които се срещаме ежедневно на работа, в сферата на услугите, магазина... и къде ли още не. Хора, които не познаваме, но вършим работа с тях.

Стана ми малко тъжно онзи ден.
От 3 седмици нямам свестен интернет. 1-во не ме логваше с паролата. После ме логваше, а нямах интернет. И така... всеки път. Сметката ми на телефона набъбна значително след непрестанните разговори с поддръжката. Разбира се мъжът на телефона само отговаряше на обажданията и решаването на проблема изискваше по-глобална намеса, отколкото 10-тки временни решения до следващия рестарт на компютъра.
В последния разговор едва сдържах нервите си.. Не зная дали разговора по телефона приличаше повече на ръмжене или стенене от моя страна, но определено на отсрещната страна й стана ясно в какво настроение съм.

Ден след поредния словесен двубой - интернетът ми тръгна от раз. Просто ей така. Пуснах си компютъра - логнах се - и О! Чудо! всичко беше като по учебник. Въздъхнах облекчено. Доволна бях! Определено!
Набрах отново вече наизустения телефон. Обади се същия мъж. В първия момент не разбра защо звъня. След като обясних повторно, че искам да благодаря за добре свършената работа, че нямам вече проблеми и, че искам да се извиня за вчерашното си държание (макар да предполагам, че за него такива разговори за ежедневие и едва ли е запомнил точно моя тон), отсреща последва 2-3 секундно мълчание. След което чух изуменията му глас да казва, че съм 1-вата обадила се за да Благодари за работата им. Стана ми тъжно... Човекът беше толкова трогнат и учуден.
А после... ми даде мобилния си телефон и каза да му се обаждам направо на него в случай, че имам отново проблем , за да се реши по-бързо.

Златната порта се отвори.. за пореден път...

Любен Влюбен Или Звездите Ми Го Говорят...

Беше миналата година... Разбира се беше студено, а беше и тъмно... И изобщо - едно такова уморено, прибиращо се от работа... И единственото нещо, което ме спираше да не свия директно към спирката на тролея, беше срещата с половинката. Която пък се оказа от онези съдбовните, ама не за нас, а за някой друг. Ей така започват историите. Нищо неподозирани, неочаквани, невярвани и невероятни.

Започват с едно непланувано шмугване в близкия Бонжур и завършват с Щастие. Това ще е от онези истории за хора, които вярват в знаците на съдбата. А пък от друга страна си е чисто и просто съвпадение по веригата - производител - дистрибутор - купувач.
И аз да бях на ваше място... И аз нямаше да разбирам за какво иде реч.

Бях имала Рожден ден преди седмица. А аз много обичам шоколадови яйца. И не заради шоколада, а заради изненадата. Ей така, просто да не знаеш какво има вътре и да се изненадаш. Ама напоследък все се излагат Киндер... Едни такива грозновати играчки, чак да те е срам пред детето, че възрастните са произвели за него някакво шарено малко нещо, което на моменти дори не е шарено, и най-вече заради това, че дори не знаеш какво се прави с него. Но сега да оставя на страна темата с децата. Аз такива още нямам, затова пък успешно играя ролята им. :) Та по повод Ръ Дъ-то ми, една приятелка ми бе връчила шоколадово яйце. И от там се пръкна Любен Влюбен Нъмбър Уан. Един такъв малък, с един такъв голям... букет цветя... и като го натиснеш по главата - очите му стават на сърчица. Бях му отредила почетното място до монитора ми и редовно се натискахме с него. :) Толкова ми хареса, че ми се щеше да проимам и Цветка Кокетка и Райко Всезнайко и още една камара пластмасови бръмбъзъци от същата серия.

Иииии...
Дойде въпросния ден, когато в Бонжура стояхме с половинката и вещо теглехме шоколадовите яйца в шепа и ги прослушвахме, почуквахме и какви ли не познавачески табиети, за да установим кои може да са желаните екземпляри. Не зная дали Ви е известно обаче в магазините имат ужасния навик върху стари картони да слагат нови яйца и тъй - шанса да ти се падне нещо от нарисуваните картинки там - е почти нулев.

Накрая избрахме 3 яйца и тържествено си ги платихме на касата. Естествено нямаше как да не се разочаровам след като от 1-вите две яйца се паднаха една странна количка без човече и нещо елипсовидно, което мязаше на попова лъжичка. Но от третото се показа .... Любен Влюбен Нъмбър Ту. Викам си - "Какво пък! По-добре, че не е още нещо подобно на тия 2-те!" :)

И понеже аз си имах вече един Любен Влюбен, който всъщност не ми е толкова необходим, защото разполагам с един Влюбен, макар и да не е Любен, този Нъмбър Ту след седмица го занесох на най-добрата ми приятелка. Ей тъй да й донесе щастие... и след време и тя като мен да няма нужда от него... И взе, че стана... :)

Св. Вальо Или Мъжете и Романтиката - Мит И Реалност..

Почне ли февруари - започва да ми става едно такова валентинско, с едни такива розАви отенъци и ако пишех на хартия, а не на компютър до сега да съм щриховала няколко сърчица докато зяпам безцелно, чакайки да свърши и петъчния работен ден...
Трябва да призная, че понякога романтизмът на мъжете граничи с гениалността. Това разбира се няма как да не бъде свързано със знаменитата фраза: "Всеки гений е бил малко луд." Според мен някои по много... А от тук : "Всеки луд с номера си." :)

Като ме погне любовния ентусиазъм покрай този знаменит и в голямата си част префърцунен и преекспониран празник, започвам едно щуро мъдрене на всевъзможни идеи, с които да изумя половинката... И понеже всяко ново нещо е добре забравено старо - с чисто научна цел се ровичкам и сондирам мненията из виртуалното пространство.
И така разхождайки се... Изчетох доста нещица. И като всяка жена, любопитстваща с какво ще я изненада любимия - най-заинтригувана бях от жестовете на мъжете към своите половинки.... А то и как няма.... Някои от тях си бяха истински бисери.. :)


Един:
"В главата ми е една идея. Луксозна опаковка, добре завита кутия- добре украсена и нашарена, стилна в която при отваряне ще има какъвто се сетите стилен пълнеж и на дъното едно жълто паве от тези покрай нароното събрание с надпис на него "нека любовта ни бъде толкова здрава колкото е това паве. Просто искам да ти кажа ОБИЧАМ ТЕ СВЕТЛЕ. БЪДИ ДО МЕН". Точно в момента в който вече иска да ти строши павето в главата и се чуди дали да ти се радва или да ти се накара се изважда същата опаковка по възмоност в умален вид (а може и след това да видиш реакцията и).Втория подарък е пак същата купийка само че в умален размер и вместо паве вътре има някакво немного скъпо бижу като обици или няква верижка поглежда се съответната дама и се казва "Това паве беше картичката, а това е подаръка. Обичам те слънце" прегръдка, целувка или квото там дойде и импровизация.Скоро мога да го направя това- обещавам да кажа резултата. "


Една:
"Аз отивам у тях, където сме сами и той е приготвил вечеря - пиле, вино и...гледам в чинията си кисели краставички, но някак...като накълцани, зле нарязани...питам защо така, а милият ми отговаря: " Опитах да оформя с ножа сърчица, но нещо не успях..." Просто нямаше какво да кажа..."

Една:
"В този ред на мисли, да разкажа как моя ми подари годежен пръстен. Понеже не е по романтиката и аз се го опреквам, решил и той да направи нещо романтично. Та заведе ме на едно вирче в планината, взехме си китайска кухня и той нашия, решил да го сложи в прекрасно мазния ориз. Аз го нанизах с вилицата и като го видях си помислих- ха късмет- на китайката пръстена е паднал в ориза. После разбрах, че е годежният ми пръстен, а мъжът ми се разсърди, защото повече съм се радвала като съм си мислела,че е на китайката."

За Мъжете И Матраците Интимно... Или Когато Се Появи Тя...

Когато бях малка много обичах да ходя на Екскурзионни летувания. Имахме един учител по История, който беше голям ентусиаст. Солиден мъж на около 50. Планинар! Той беше организатора на повечето извънучилищни пътешественически мероприятия. А аз като едно доста будно дете тъй да се каже - бях 1-ва пушка. Всяко лято бях я в Рила, я в Родопите... И сега след години пазя толкова скъпи спомени. Освен емоциите, помня и наровете, които си бяха почти 1/2 от общото преживяване, защото се сблъсквахме с тях в почти всяка хижа.

Нееее... не онези червени плодчета големи колкото ябълка, чието ядене обичайно е съпътствано с доста физиономии поради доста степчивия вкус...

Говоря за дъсчените легла, на които ако успееш да спиш си е цяло чудо, а кокалите ти се бунтуват с всичките болежки, на които са способни. Сутрин се събуждаш и стоиш известно време неподвижен, докато събереш смелост да помръднеш след "ортопедичната профилактика" от спането, а след това цял ден опъваш шия като щраус и разкършваш рамене, за да възвърнеш спомена за гъвкавостта си.

Разбира се с времето тези спомени бяха доста избледнели, макар и скъпи - все пак леееекичко позабравени. Под въпрос е дали е било за добро или лошо. Може би по-скоро за добро, защото това ми помогна да издържа стоически на Неговото легло.

Няма нищо по-хубаво да оплетеш крачета в тези на любимия и сгушена на рамото му да заспиш...

До тук добре, обаче изпълнението на едно такова действие е доста трудно, когато леглото е твърдо като дъска и единственото, което притъпява, при това неуспешно, това усещане е тънкия дюшек. И тук асоциациите с Принцесата и граховото зърно изобщо, ама изобщо не са уместни. Спането си беше наистина цяло геройство и единствения плюс в това бяха загрижените му пръсти, които нежно разтриваха гръбчето ми след изтерзания сън.

Не познавам мъжете, но съм забелязала, че повечето са доста непретенциозни към собствените си удобства. Могат да се задоволят с минимален комфорт, че даже и без такъв в основни неща в ежедневието си и това по никакъв начин не им пречи.

Интересен е обаче феноменът "Жена в живота им", който коренно променя всичко. Някои ще кажат, че това не винаги е за добро, но пък аз ще ги контирам, че си зависи от жената.
Феноменът "Жена в живота им" се среща достатъчно често, за да се погрижи за тях, докато те се грижат за нея. Това е така наречената "Грижа на обменни начала". При това неосъзната. Това й е хубавото! Защото, когато се опиташ да кажеш на един мъж, че нещо е добро за него - той се смръщва, решавайки, че го наставляваш. А когато смята, че купува нов матрак, за твое удобство - не осъзнава, че ще осигури комфорт и на собствения си гръбначен стълб.

Имаме си нов матрак... И 2 броя добре чувстващи се гръбначни стълба... И не само това... ;)

Сантименталността Или Плюшкин, Събиращ Спомени!

Сантименталността е орисия! Всъщност може и порок да е... Възможно е и да е наследствена, което изобщо, ама изобщо не ми се нрави! Още помня ужаса на баба ми, когато преди година опитах да подпаля огъня на вилата с тетрадката на мама по български от 4-ти клас. Разбира се скъпоценния спомен бе изтръгнат навреме от ръцете ми и прибран отново в онзи прашасал кашон.

От малка се привързвам към неща, втълпявайки си, че носят емоционална стойност за мен. И в малката ми тогава главица е било наистина така. Когато бях в 1-ви клас мама беше ходила в командировка в Унгария и ми беше донесла Палчо. Тези от моето поколение вероятно ще се сетят, че това е онова бебе от "Смехураните", което постоянно си смучеше пръстчето. Тази малка кукличка се бе превърнала в любимата ми играчка и я мъкнех навсякъде нищо, че след години пластмасовото й носле бе откъртено, а ръчичката й бе почти откъсната от много мъкнене наляво-надясно. А и все още съм убедена, че Палчо е някъде у дома или поне живея с мисълта, че съм спечелила битката с майка ми, която искаше да го изхвърли.

Навремето, а и сега с нея профилактично се сражаваме, въоръжени с огромна доза аргументи, когато си науми да прочете присъдата на някоя вещ, която безпристрастно погледнато си е наистина за боклука. В тийнейджърските ми години тази вещ бяха едни черни джинси. Сега като се замисля - бяха се изтъркали на не малко места, а на това отгоре ми бяха окъсяли доста, обаче бях прострастена към тях.

Но любимите дрехи са до време... Или поне при мен беше така...Сега... Сега се привързвам към спомените, които ми носят вещите, а и не само. Хипнотизирам се от песни, които носят носят аромата на някой значим... Обичам да препрочитам минали писма... Пазя толкова прехвърчали мисли, а всъщност са просто едни хартиени листа...Постоянно имам проблем с мястото в e-mail-а си, защото съхранявам толкова мили някогашности... И не мога, наистина не мога да натисна "delete", нямам сили...

Сигурно сантименталността се лекува, но и да може - аз не искам. При мен от малка тя е хронична и съм свикнала. Тя е едно от нещата, които ме съхраняват. Едно от нещата, които ме отвличат за мигове и ми напомнят каква съм била, каква съм и каква мога да бъда.Точно хората, нещата, изчезнали от живота ми ме карат да се чувствам щастлива, че са минали през него или просто са надникнали. А някои от тях понякога са се и връщали, точно когато съм ги мислила за безвъзвратно изгубени...