петък, 2 май 2008 г.

Благодаря Или Колко Е Лесно Да Критикуваме

Откакто се помня съблюдавам поговорката "Добра дума - златни порти отваря."
В детското ми мозъче тя сработи за пръв път, когато бях на 8. До тогава сякаш просто я знаех, без да я осъзнавам. И макар често прилагането на практика на неща, които знаем, но не разбираме, да е ефективно и да бъде постиган резултатът, който целим, съм на мнение, че когато осмислиш нещото - резултатът ще е двоен.
Имахме, както във всеки клас, 1-2 момиченца - отявлени лидери. Те бяха така да се каже тарторите на момичешката част от класа. Разбира се тази позиция им даваше известен авторитет и право да се държат с другите едва ли не снизходително, защото всеки драпаше да им бъде в обкръжението.
Помня как не бях поканена на рождения ден на Вероника. Не, че бях единствената непоканена, но явно бях сред т.нар. "недостойни". А поканите ги беше рисувала майка й. Едни красиви, шарени, а аз... нямах. Като всяко малко момиченце бях истински огорчена от пренебрежението. В дребното ми съзнание се заформяше отмъщението.. Как аз пък няма да я поканя на моят Рожден ден! Да види тя какво е!
Не стана нищо такова обаче. Поканих я! Мама се опълчи срещу моя инат и упорито ми повтаряше, че не бива на нещо, което ни е наранило да се отвръща с лошо. Трябва да сме толерантни, да умеем да изкараме на яве положителното от човек или ситуация.
Прекарахме си страхотно! И на следващия рожден ден на Вероника - и аз имах шарена покана рисувана от майка й. :)

Още от тогава вярвам, че когато си добър - това ти се връща многократно - ВИНАГИ, рано или късно. А е лесно да си добър! Понякога и аз забравям, разбира се! Едно скорпи винаги води битка с яда, огорчението, ината, жаждата за отмъщение. Обаче като победя е голям кеф! Цялото ми същество тържествува. Опитвам се никога да не пестя похвалите и благодарностите. Дори за дребни, нищожни неща. Всяко нещо е от значение.

Не го правим! Често се държим така сякаш някой е длъжен да свърши нещо за нас. А дори и да му влиза в задълженията, след като е свършена работата, ние махаме с ръка, казваме "Тоя идиот най-сетне се сети да го направи!" и продължаваме напред. Вместо да поспрем за 5 мин. - да напишем смс, мейл.. да се обадим по телефона, да го спрем в коридора за едно "Благодаря." Не говоря за приятелски услуги. Говоря за тези, с които се срещаме ежедневно на работа, в сферата на услугите, магазина... и къде ли още не. Хора, които не познаваме, но вършим работа с тях.

Стана ми малко тъжно онзи ден.
От 3 седмици нямам свестен интернет. 1-во не ме логваше с паролата. После ме логваше, а нямах интернет. И така... всеки път. Сметката ми на телефона набъбна значително след непрестанните разговори с поддръжката. Разбира се мъжът на телефона само отговаряше на обажданията и решаването на проблема изискваше по-глобална намеса, отколкото 10-тки временни решения до следващия рестарт на компютъра.
В последния разговор едва сдържах нервите си.. Не зная дали разговора по телефона приличаше повече на ръмжене или стенене от моя страна, но определено на отсрещната страна й стана ясно в какво настроение съм.

Ден след поредния словесен двубой - интернетът ми тръгна от раз. Просто ей така. Пуснах си компютъра - логнах се - и О! Чудо! всичко беше като по учебник. Въздъхнах облекчено. Доволна бях! Определено!
Набрах отново вече наизустения телефон. Обади се същия мъж. В първия момент не разбра защо звъня. След като обясних повторно, че искам да благодаря за добре свършената работа, че нямам вече проблеми и, че искам да се извиня за вчерашното си държание (макар да предполагам, че за него такива разговори за ежедневие и едва ли е запомнил точно моя тон), отсреща последва 2-3 секундно мълчание. След което чух изуменията му глас да казва, че съм 1-вата обадила се за да Благодари за работата им. Стана ми тъжно... Човекът беше толкова трогнат и учуден.
А после... ми даде мобилния си телефон и каза да му се обаждам направо на него в случай, че имам отново проблем , за да се реши по-бързо.

Златната порта се отвори.. за пореден път...