четвъртък, 10 януари 2008 г.

Равносметките Или Никога Не Знаем Какво Печелим, Когато Губим...

Зимата е моя сезон. Не я обичам, но тогава сякаш замръзват всичките ми опити да бъда нещо друго освен себе си и проработва чувството ми за самосъхранение и оценка на нещата около мен.
Преди години, когато нещо, което бях градила дълго, дълго... не сама, се срути, аз се видоизмених. Същността ми претърпя метаморфоза. Отчупиха се парченцата лекомислие, разлисти се увереността, а предоверяването изсъхна и се свлече в краката ми като сменена кожа на змия. Трезвата преценка се втъка в ирисите ми, а опустошителното себераздаване остана там някъде, където си позволявах да бръкна само когато посвещавах себе си.

Малко приятели, много познати... Мога да отсявам и преценявам, но съм пристрастена към вярата в способността си да накарам всеки от тях да се усмихне. Или може би бях пристрастена... А всъщност май просто опитах, за да се тествам. Всичко това доведе до една изпитателна вътрешна игра на въпроси и отговори и гузно оправдаване пред себе си за това, че този път "изневерих" на традицията си.

Всяка Коледа изпращам картички... електронни, хартиени... и кратки поздравителни съобщения... смс-и на много хора. Не деля на приятели и познати.
Тази не изпратих нито една картичка. Купих ги... Не ги изпратих. Все още седят там в кутията, където ги оставих 2 седмици преди Коледа. Никой от приятелите и познатите ми не получи и електронно поздравление. А смс-и написах едва няколко на най-най-близките ми хора.

Интересно ми беше дали и колко от всички тези, на които години под ред съм изпращала поздравления ще се сетят за мен. Равносметката беше твърде логична и доста тъжна.
Логична, защото аз наистина знаех кои точно хора ще ми напомнят, че мислят за мен. А тъжна, защото истината понякога е и такава... Моралното задължение да отвърнеш на доброто с добро не е еквивалент на желанието да зарадваш някого.
Дадох си сметка, че усилията, които съм полагала често са били плод на нуждата ми да тъна в заблудата на фалшива заинтересованост на хора, които наистина никога не са ми били кой знае колко близки. Разбрах и, че онова гузно гласче, което пискливо дращеше в съзнанието ми, натяквайки, че съм пропуснала да зарадвам тези хора, не е нищо друго освен сянката на собственото ми разочарование, че зарадваната не съм аз.
Но защо ли са ми тези неистниски жестове... Само от куртоазия...

2 коментара:

Suicidal Phoenix каза...

Странно е как наистина добре написания текст те оставя с чувството, че имаш толкова много да кажеш, но нищо от това което би казал няма да изрази достатъчно добре, това, което усещаш. Часове наред днес нещо стоеше на върха на езика ми след като прочетох поста ти. Предизвика хиляди емоции, спомени и мисли, а думите ги нямаше. Поздравления!

Радвам се за теб. Радвам се, защото от поста ти не лъха съжаление, обида, гняв или презрение. Усетих мъничко тъга, но и някакво удовлетворение, че малките предателства, които хората извършват не са те наранили. Усетих те силна и мъдра, с досатъчно уважение към себе си, за да признаеш и приемеш факта, че хората по-често правят жестове, защото "така е прието", а не защото така чувстват нещата.

Радвам се и че се стремиш да правиш другите щастливи. Знам колко е хубаво, дори, когато никой не го оценява или не се получава съвсем. И ти пожелавам желанието да продължаваш да го правиш да не те напуска, а трезвата преценка да си остане такава без да замъгли погледа ти.

И накрая, с малко закъснение, радвам се, че преди месец и половина ме откри :)

Анонимен каза...

"Традициие не са това, което бяха", както се казваше в една стара реклама...

Не искам да звуча оправдателно, защото след всичко, което прочетох нямам право и думи , както и авторът на предишния коментар, но все пак искам малко да оправдая онези дето биха почувствали, че писаното е за тях.

Животът ми дотолкова стана напрегнат и забързан, че дори и да поискам не мога да пожелая Весела Коледа на всеки, който го заслужава от моите познати.
И знам, че не съм само аз, а и една огромна част от хората на тази Земя.

Когато ги видя на живо, онлайн - няма никакво значение го правя, но да седна специално да купувам картички, да издирвам нещичко хубаво от милионите електронни картички...не е за мен тази работа...

Все пак знам, че този пост, който е написала Блещучка догодина, няма да е актуален, защото към картичките в кутията, които останаха сега, ще бъдат добавени още, за новите познати и евентуално приятели, които ще привлече към себе си през тази година.

Приеми го като пожелание и се усмихни на това, което те заобикаля, колкото и да не ти се вярва, че има за какво.

Всичко останало отива в оня контейнер, който регулярно трябва да бъде изхвърлян от сърцето ти - да речем, че тази Коледа си решила да почистиш леко, ама догодина не забравяй онези, които заслужават...