Умирай Трудно Или "Момишенсе, Дай Ши Ми Жъпките!"

Не съм убедена кога точно започна всичко... Роман ли бе да го опишеш... То пък и то едно описание... Но да речем просто, че имам УЖАСЕН страх от зъболекари. Всъщност не от самите хора - Слава Богу до момента все на симпатяги съм попадала, които са достатъчно тактични, за да не правят забележка за силното тракане в чакалнята, което е породено не от друго, а от потракващото ми чене в следствие на силен страх, придружено с обезумял поглед, бързо чертаещ пътя за отстъпление веднага след като инквизицията в устната ми кухина приключи. Обичайно на тия неприятни места ходя с придружител, който впряга цялата си умствена, а понякога и физическа енергия, за да ме удържи да не драсна в момента на изричане на името ми от сестрата. Геройски мога обаче да заявя, че до момента не съм пропускала час при зъболекаря, колкото и да са били нарядко посещенията ми.
Кракът ми не беше стъпвал при такъв около 3 години.
Някои тук биха казали: "Браво! Ген си е да имаш здрави зъби! Браво, Браво!" Да, ама не!
Имаше една книжка на времето за две малки човечета, които живеели в устата и си правили къщички в зъбките на децата.
Та.. аз отдавна не съм дете, но се опасявам, че тия двамцата бяха впрегнали целия си архитектски потенциал и така се бяха развихрили, че цялата ми "фасада" плачеше за реставрация.
След едноседмично усърдно тъпкане с набор от болкоуспокояващи една мразовита петъчна утрин - моя милост закрачи бодро към зъболекарския кабинет. Бодрата крачка съвсем не беше заради ентусиазма, а поради факта, че преди уречения час трябваше да мина да изпратя един подарък по пощата. Но не по коя да е поща, а в един квартален клон, в който по закона за всеобщата гадост работи само едно гише, а ти гледаш освирепяло през стъклото съседните лелки, които явно нямат намерение да помръднат и най-малката част от тялото си, за да те обслужат. Нареждаш се чинно на опашката и зачакваш, разбирайки, че кутията, в която трябва да положиш нещото за изпращане също се закупува от гишето и освен това - се взема и бланка за попълване. Сигурно ако бях като Шива - това нямаше да ме вбеси толкова, но аз разполагах едва с 2 ръце и само едната от тях е способна да пише. Та.. не беше съвсем ясно как точно ще опаковам, надпиша и попълня едновременно... Явно и други хора срещнаха подобен проблем, защото опашката вървеше дяволски бавно.
Аха да се докопам до малкото прозорче и... една бабичка току що дофтасала чевръсто се опита да ме пререди. Ей Боже... тия пенсионери сякаш друга работа си нямат та баш в пиковите часове отиват да си плащат тока. Почвам да си мисля, че си устройват състезания Колко бързащи за работа ще прередят или пък колко бутилки минерална вода ще пренесат наведнъж с градски транспорт в тъпкания рейс сутрин. А после вечерно време се събират на пейката пред блока и се фукат един на друг.
Е, добрах се до гишето, любезно избутвайки старицата да се реди чинно на опашката, но когато ми връчиха формуляра за попълване без инструкции и започнах да го попълвам от грешната страна и грешната колонка, а жената ми го каза едва на 3-тата такава - аз просто си тръгнах, защото не оставаше много, за да закъснея съвсем за процедурата с бормашината.
Росна прясна се заковах тамън на време в кабинета и зачаках. Явно се бях пристрастила към хапчетата или си внушавах, че те все по-малко действат. Слава Богу - бърничкане този път нямаше. Връчиха ми бележка с телефон и име на Зъбен Хирург и ме отпратиха по живо по здраво, констатирайки, че ония 2-мата архитекти са произвели чудесен замък в покрайнините на устната ми кухина, който явно ще види сметката на нервната ми система ако не го извадя.
Е, добре.. ама то на това листче имаше и работно време, а то определено не включваше събота и неделя. Пък и аз се престарах този път с моя инат. Признавам си. Запасих се с промишлени количества течни, прахоопразни и хапчеобразни открития на медицината и се прибрах с идеята, че няма в крайна сметка да е ТОЛКОВА ЗЛЕ.
Ама си беше зле! Съвсем честно и откровено Ви казвам! Не правете това у дома си! Минах през няколко фази -
"Фаза на заблудата" - Когато си мислиш, че болката ти е минала и ликуваш скришно, че си я победил. Тази фаза е доста краткотрайна обикновено. В най-добрия случай е до момента, когато те заболи пак и вземеш следващото хапче. При мен обаче беше доста по-къса. Накрая толкова се скъси, че чак изчезна.
"Фаза на съзерцанието" - Това е фазата, когато те боли и ти, за да свикнеш с болката опитваш да не се разсейваш с нищо, а да се съсредоточиш върху й. Това е кофти фаза, защото те прави потенциален мазохист.
"Фазата наречена "Събуди другарче" - Тази фаза е от типа "Защо на мене да ми е добре, когато може на Вуте да му е зле." Симптомите са безсъние, виене и от време на време тихо хленчене. Целта е всеки да знае, че вие страдате. Ако не вдява - повтаряте.
И така цял уикенд - преминаването от фаза във фаза бе моето ежедневие, докато в понеделник набрах заветния номер и "О! Чудо!" - хирурга каза, че някак ще успее да ме вмести в графика си и ще изтръгне проклетника от изтерзаното ми чене. След приключване на работа се изстрелях към поликлиниката ни жива, ни умряла и се цопнах на стола едва възпирайки стремгавия си порив да се втурна в кабинета и да се метна на стола.
Цялото "Нещо" трая около 10 мин - "Десетминутното спасение". После лапнах една марля и убедена, че по-щастлив човек от мене в тоя миг на земята - НЯМА, тръгнах към къщи.