вторник, 27 ноември 2007 г.

Продължението или Part Two

Животът стоеше непоколебим на своя каменен трон и наблюдаваше от високо съществата, чийто господар бе самият той.
Помощничката му - Съдбата се бе запиляла нанякъде в търсене на поредния си ученик. Изведнъж погледа му се спря на мястото, където живееше мъничкото Гаргамунделченце. Къщичката беше празна и някак много самотна. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Влезе жена на средна възраст. Въпреки това тя бе особено симпатична. Движенията и бяха спокойни и точно премерени. цялата й фигура излъчваше топлина и постоянство, беше изгубила блясъка в палавите си очи, както и жаждата си за нови приключения. Липсваше й онзи живителен дъх, който бе опора на мъничкото Гаргамунделченце. Животът позна в тази жена Любовта. Онова крехко прекрасно момиче се бе превърнало в улегнала зряла жена.

Дългото време, през което бяха живяли заедно я бе променило. От нея лъхаше една особена спокойна сигурност, която мъничкото човече приемаше, но се чувстваше някак подтиснато от еднообразието. То имаше нужда да се откъсне от монотонното си съществуване, искаше отново да почувства, че е силно и можещо, че живее истински, че до него има не само някой, който да се грижи за него, а и някой заради когото да чувства, че всяко нещо, което прави има смисъл. Някой, заради когото всичко има значение...

Странни метално сивкави отблясъци над къщичката привлякоха вниманието на Животът. Прозрачни пипала се спускаха и заобикаляха къщичката. Господарят бе виждал това и преди. Добре изплетените клетки на Реалността биха заблудили всеки друг, но не и него. Ето защо Любовта се бе променила и се бе привърнала в Ежедневие...

Гаргамунделченцето бе отишло да се поразходи. Както винаги до него неотлъчно вървеше Приятелството. Само че сега то бе някак различно. Онова малко лъчезарно момиченце се бе променило. Искриците в очите му бяха станали уютни, закачливи и особено привлекателни. Тялото му бе придобило стройни очертания..На Гаргамунделченцето в началото му се струваше, че това е просто игра на въображението му. Не след дълго обаче метаморфозата на Приятелството бе толкова очевидна, че малкото човече нямаше как да я отрече. То бе запленено от прекрасното създание, в което се бе превърнало Приятелството, а самото Приятелство дори не съзнаваше, че нещо ставаше с него. То бе убедено, че си е все същото невинно момиченце, но измененията настъпили в държанието на Гаргамунделченцето към нея я озадачаваха...

Гаргамунделченцето усещаше, че Приятелството бе прерастнало в една Нова любов, макар да не искаше да го признае дори пред себе си. То беше объркано, защото всички емоции предизвикала някога онази сега зряла жена се връщаха в съзнанието му и то колкото и да ги гонеше всички опити се оказваха безсмислени. Позабравените усещания бяха толкова натрапчиво осезаеми, че то просто се поддаде и се понесе по Реката от въздишки. Това приказно момиче бе в състояние да го накара да забрави за целия свят, за цялата действителност, която го заобикаля.Приятелството вече се досещаше, че съществуването му бе придобило друг, много по-вълшебен смисъл. То усещаше, че всичко, което става с него го прави много по-щастливо, отколкото то изобщо някога е било.

А мъничкото Гаргамунделченце стои на кръстопътя на Съдбата и не знае по кой път да поеме..Знае, че всеки от пътищата води в различна посока.. А То иска да има два пътя, които да го отведът едновременно на едно и също място..Без болка, без терзания, без вина...