вторник, 27 ноември 2007 г.

От Разстоянието На Времето или Part Three

Гаргамунделчето бе подпряло лакът на коляното си и замислено седеше на камъка край отъпкания кръстопът. Колко ли други като него бяха минавали от там. Имаше много пресни следи...имаше и такива, които се бяха превърнали почти във вкаменелости, очертани в земята, запазила решенията им като своя религия. Плетеницата от чужди дири шепнеше на свой език... език, който малкото същество не можеше или просто не искаше да разбере. То се надигна и улови погледа на Приятелството. Тя го гледаше с онзи изкусителен поглед, на който се бе научила съвсем наскоро. Усмихна му се... А то се сгуши в нея, уплашено от собственото си решение. Новата Любов го улови за ръка и го поведе по своя път към забравеното усещане, различните емоции и безразсъдството. Крачките им отекваха в тишината на забравата, докато се отдалечаваха от спомените.
Гаргамунделчето изостави Старата Любов. Отдаде се на завладяващата тръпка от това да имаш нещо, което си нямал... Радваше се на настоящето и не се обръщаше назад. Всичко му се струваше прекрасно истинско!
А Заблудата надничаше любопитно от едно ъгълче, докато Новата Любов и Гаргамунделчето се наслаждаваха на тръпката. Тя доволно потриваше ръце, докато изчакваше удобен момент да напусне укритието си и за пореден път да се изсмее в лицето на Новата Любов. Това й бе нещо като хоби, въпреки че на Новата Любовта това не й бе никак приятно, защото никога не знаеше кога Заблудата е решила да й скрои поредния номер....Смрачаваше се... А къщичката изглеждаше все по-самотна. Старата Любов с тревога гледаше през прозореца. Отривисто почукване на входната врата я изтръгна от мислите й. Тя плавно стана и се завтече да отвори. На прага стоеше ликуващата Реалност, а в ръка държеше шише с Горчилка. Спътниците й - тъжните Чудовища се бяха свили от мъка зад гърба й. Преди Любовта да успее да реагира, Реалността нахлу в домът им, а след нея подприпкваше Болката. Те се настаниха на износеното канапе и изтегнаха кльощавите си крайници. Реалността отвори бутилката и със заповеднически жест я подаде на Любовта:
- Пий! За моята победа! Рано или късно щеше да се случи! Аз винаги побеждавам!
Любовта пое боязливо черната бутилка. Съзнанието й рисуваше минали картини и безпомощно виеше пред жестоката действителност. Сама беше толкова безсилна.. Без Гаргамунделчето - тя бе призрак. Сянка на нещо, което е вече минало. Любовта надигна бутилката и отпи голяма глътка. Закашля се... Струваше й се, че ще умре.. А нима не беше вече мъртва? ....
Заблудата се усмихна сякаш на себе си, докато изпълзяваше от скривалището си. Тя обичаше многократно мислено да преиграва мига, в който се изправя пред слисаната Нова Любов и й се изплезва подигравателно. Всеки път се забавляваше неимоверно. Най-й харесваше, когато Новата Любов се втурваше със зачервено от яд лице да я гони. Сигурно ако я беше хващала - този момент нямаше да й е така любим, но за сега това така и не се беше случвало.
Заблудата надникна през ключалката на стаята, където се чуваше веселия кикот на Гаргамунделчето и Новата Любов. То се бе проснало на леглото и се превиваше от смях, а тя го гъделичкаше умело с тънките си пръсти. Заблудата, натисна дръжката на вратата. Новата Любов винаги е била така лекомислена. Никога не заключваше. Така и не се бе научила да бъде по-предпазлива. Чу се леко проскърцване и Заблудата почти безшумно се промъкна до двамата, които продължаваха да се смеят и закачат.
Тя се изправи до леглото и се изкашля, за да регистрира присъствието си. В мигът, в който двамата вкопчиха погледи в нея, тя сложи палец на носа си, размърда пръстчета във въздуха и се оплези, а в очите й играеха лукави пламъчета. След секунди вече търчеше надолу по стълбите, а Любовта се стрелна с гневно изражение след нея.
Гаргамунделчето се съвзе от изненадата едва, когато бясното тупуркане от гонитбата се бе разтворило в далечината и наоколо всичко утихна. То до сега не беше срещало Заблудата, но веднага някак инстинктивно я беше познало. До този момент малкото същество не беше мислило за това как би протекла една евентуална тяхна среща и изобщо не бе готово за Разочарованието, което бе започнало да го заразява. Тиха въздишка се изтръгна от дълбините на телцето му, осъзнавайки, че Новата Любов е изчезнала заедно със Заблудата.
И дори да се върне, тя ще е безкрайно изморена, прашна и немощна, че едва ли ще отново същата... Но всъщност Гаргамунделчето не вярваше, че тя ще се върне някога... То се смъкна от леглото и пооправи дрешките си...
.....
Неприятния степчив вкус на напитаката вече не бе така остър и непоносим за Старата Любов. Тя надигаше бутилката често и бе започнала да се опива от Горчилката. Реалността бе сложила длан на рамото й и гледаше триумфа си. Не говореха. Само от време на време Болката скокваше от канапето и с малки весели подскоци отиваше до прозореца, надничаше, сякаш очакваше някого, а после се връщаше, покатерваше се и отново се кротваше до Любовта.
.....
Тъмнината люлееше къщичката в своята люлка, а единствения признак на живот там беше бледата светлинка процеждаща се през прозорчето. Гаргамунделчето знаеше на изуст пътя към дома. Познаваше аромата на Старата Любов...уханието на жасмин и плодове.. Крачетата му сами го водеха към онова истинско усещане, което беше част от него, но беше загърбило така лекомислено. То почти влетя в къщичката, а сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение, че ще бъде отново с неговата Любов, но не успяло да направи 2-3 крачки то се закова на средата на стаята.
Старата Любов го гледаше със замъглен поглед сякаш не можеше да го познае. Горчилката бе промила съзнанието й. А Реалността наставнически я тласкаше към решението, кискайки се злобно, докато Болката я държеше за ръка и милваше косите й.
Любовта опита да се изправи и след леко олюляване успя. Погледът й караше Гаргамунделчето да се чувства прозрачно, сякаш не съществуваше...
Жената се доближи до него и то усети повеят на дъха й, роден от едва доловимите й думи:
- Ти ме предаде...
След които се свлече в краката му...

Продължението или Part Two

Животът стоеше непоколебим на своя каменен трон и наблюдаваше от високо съществата, чийто господар бе самият той.
Помощничката му - Съдбата се бе запиляла нанякъде в търсене на поредния си ученик. Изведнъж погледа му се спря на мястото, където живееше мъничкото Гаргамунделченце. Къщичката беше празна и някак много самотна. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Влезе жена на средна възраст. Въпреки това тя бе особено симпатична. Движенията и бяха спокойни и точно премерени. цялата й фигура излъчваше топлина и постоянство, беше изгубила блясъка в палавите си очи, както и жаждата си за нови приключения. Липсваше й онзи живителен дъх, който бе опора на мъничкото Гаргамунделченце. Животът позна в тази жена Любовта. Онова крехко прекрасно момиче се бе превърнало в улегнала зряла жена.

Дългото време, през което бяха живяли заедно я бе променило. От нея лъхаше една особена спокойна сигурност, която мъничкото човече приемаше, но се чувстваше някак подтиснато от еднообразието. То имаше нужда да се откъсне от монотонното си съществуване, искаше отново да почувства, че е силно и можещо, че живее истински, че до него има не само някой, който да се грижи за него, а и някой заради когото да чувства, че всяко нещо, което прави има смисъл. Някой, заради когото всичко има значение...

Странни метално сивкави отблясъци над къщичката привлякоха вниманието на Животът. Прозрачни пипала се спускаха и заобикаляха къщичката. Господарят бе виждал това и преди. Добре изплетените клетки на Реалността биха заблудили всеки друг, но не и него. Ето защо Любовта се бе променила и се бе привърнала в Ежедневие...

Гаргамунделченцето бе отишло да се поразходи. Както винаги до него неотлъчно вървеше Приятелството. Само че сега то бе някак различно. Онова малко лъчезарно момиченце се бе променило. Искриците в очите му бяха станали уютни, закачливи и особено привлекателни. Тялото му бе придобило стройни очертания..На Гаргамунделченцето в началото му се струваше, че това е просто игра на въображението му. Не след дълго обаче метаморфозата на Приятелството бе толкова очевидна, че малкото човече нямаше как да я отрече. То бе запленено от прекрасното създание, в което се бе превърнало Приятелството, а самото Приятелство дори не съзнаваше, че нещо ставаше с него. То бе убедено, че си е все същото невинно момиченце, но измененията настъпили в държанието на Гаргамунделченцето към нея я озадачаваха...

Гаргамунделченцето усещаше, че Приятелството бе прерастнало в една Нова любов, макар да не искаше да го признае дори пред себе си. То беше объркано, защото всички емоции предизвикала някога онази сега зряла жена се връщаха в съзнанието му и то колкото и да ги гонеше всички опити се оказваха безсмислени. Позабравените усещания бяха толкова натрапчиво осезаеми, че то просто се поддаде и се понесе по Реката от въздишки. Това приказно момиче бе в състояние да го накара да забрави за целия свят, за цялата действителност, която го заобикаля.Приятелството вече се досещаше, че съществуването му бе придобило друг, много по-вълшебен смисъл. То усещаше, че всичко, което става с него го прави много по-щастливо, отколкото то изобщо някога е било.

А мъничкото Гаргамунделченце стои на кръстопътя на Съдбата и не знае по кой път да поеме..Знае, че всеки от пътищата води в различна посока.. А То иска да има два пътя, които да го отведът едновременно на едно и също място..Без болка, без терзания, без вина...

сряда, 14 ноември 2007 г.

Приказна Приказчица за Не Съвсем Приказни Истини или Part One

Имало едно време едно мънинкичко Гаргамунделченце.То било винаги усмихнато и лъчезарно.Всички много го обичали, но то не било като тях. Мъничкото Гаргамунделченце не можело да маха с уши и това било единственото нещо, което го правило нещастно. Въпреки това то имало много приятели, които го обграждали с внимание, защото знаели, че то винаги е готово да им помогне и че винаги могат да разчитат на него. Навсякъде където и да отидело то било посрещано с отворени прегръдки. Само едно същество не го обичало, а това била Реалността. Гаргамунделченцето също не хранило особени симпатии към вече упоменатата персона и всеки път, когато тя почуквала на вратичката на неговото съзнание то брутално я изритвало обратно навън и отказвало да се поддаде на нейния студен чар.

Пораснало Гаргамунделченцето, но все още у него продължавало да живее онова дребничко животинче, което някои наричат Детство. Околните започнали да се отнасят по-сериозно с него, но то чувствало само че физиката му се променя, но не и нещо вътре в него. Дребчото оставал все така наивен и мил, но светът около него мутирал...

Вече го заобикаляли все по-малко сродни души и все повече уродливи чудовища,които някога също са били мънички Гаргамунделченцa, но сега те бяха пленници на Реалността. Безчувствените зомбита с тъжните очи молеха мъничкото Гаргамунделченце да се пази от тази коварна дама. А то даже и не се интересуваше какво ще стане по насетне, защото в действителност единствената цел в щастливия му живот била да намери така желаната -Любов.

Един ден както тихичко и весело си подскачало по улицата то стреснато се спряло. Към него се движела грациозно една млада лейди с прозрачна кожа и кристални коси... То веднага я познало. Да това била тя-така дългоочакваната и единствена Любов. То знаело, че тя идва при него, за да му докаже че наистина съществува и пребиваването му на този свят не е напразно. Дребчото поканило милото момиче у дома си и се отнасяло с такава грижовност, с такова внимание,че Тя разцъфтявала с всеки изминал ден. Обещала му, че ще остане завинаги с него, защото същество с такава същност не може да не бъде обичано от някого, и то не от кого да е, а от някого, който и той обича. Гаргамунделченцето почувства, че някой го щипе жестоко... То не искаше да обръща внимание, но така го болеше... Обърна се. До него стоеше Реалността и стискаше красивата лейди за врата....така я стискаше, че Любовта едва дишаше....

Гаргамунделченцето сънено потърка очички..То не беше сигурно, че все още не е в света на чудесата, в своя свят на чудеса, но уви това което бе видял преди малко не бе измислица на неговото съзнание, а и как би могло да бъде след като дребчото така обичаше това мило момиче. Да, обичаше я с цялата всеотдайност, на която бе способно неговото сърчице.

Гаргамунделченцето нито за миг не се поколеба. То скочи и се нахвърли върху нейно величество Реалността. Тъжните чудовища гледаха мълчаливо и не смееха да се намесят..Та нали и те някога са били Гаргамунделченца и са се борили по същия начин да опазят своята фея.
Великият господар - Животът наблюдаваше всичко от непоколебимия си трон и очакваше търпеливо неизбежната си спътница - Съдбата да отреди какво ще предприеме главният герой на тази историйка. Но и тя изчакваше... Какво ли?! Тя знаеше какво ще се случи, но силно се надяваше храбрият дребчо да не се превърне в един от безмълвните наблюдатели на следваща такава сцена. Съдбата искаше Гаргамунделченцето да я хване за ръка и да я заведе там, където то би желало..Тя би била негова робиня в името на доброто, в името на тези, които нямаха силата да я накарат да се почувства подвластна на техните желания.Любовта едва дишаше..Гаргамунделченцето безстрашно се опитваше да накара Реалността да я пусне. То се засили, метна се върху й и с всичка сила започна да блъска с юмручета по гърба й. Ледената дама за миг почувства рязка болка и се принуди да пусне младото момиче. То нежно се свлече на земята, поемайки живителна глътка въздух.

Реалността се обърна. Мъничкото човеченце непоколебимо я гледаше право в очите. То бе решено да опази своята фея, каквото и да му костваше това. Погледът на Гаргамунделченцето не я стресна. Тя и друг път бе срещала такива , но незнайно защо мънинкичкото Гаргамунделченце и се стори с нещо по-различно. Но с какво ли?!..Тя не можеше да си отговори на този въпрос.В края на краищата тя се успокои с мисълта, че това вероятно е самозаблуда и е безпричинно да се чувства несигурна в опитите си да го превърне в свой роб.Идеята да има още един поданик наистина блазнеше Реалността, но тя бе осъществима единствено ако любовта умреше. Жестоката жена отново хвана милото момиче за изящната шия...тя бе безсилна да се съпротивлява, но малкият дребчо с нови сили се хвърли в хватка с Реалността. В този момент тя го блъсна така жестоко, че мъничкото му телце се удари глухо в стената и се строполи почти бездиханно на земята. Ледената дама се стресна! Тя не очакваше нито упоритостта му да бъде толкова неизчерпаема, нито пък Любовта на това Гаргамунделченце да бъде толкова силна. Но всъщност силата на нашата Любов се дължи на това доколко ние вярваме в нея, а мъничкия дребчо бе отдал цялата си същност и това бе причината, поради която неговата Любов бе толкова издържлива. Реалността погледна малкото човеченце и почувства един неописуем страх! Тя не искаше то да умира. Да го подчини - да, но не и да умира. Да! Тя, която бе толкова независима и своенравна се изплаши...

Любовта почувства как стегнатата хватка се разхлабва и веднага се отскубна от Реалността.
Тя изтича до Гаргамунделченцето. Сърчицето му тихо тупкаше..все още беше живичко. Тя внимателно го пренесе на леглото му. Дребчото отвори очички и щом я видя се усмихна облекчено. Погледът му зашари из стаята..Реалността и тъжните чудовища ги нямаше, бяха си отишли, и отново бяха само те двамата в своя свят на чудеса.

Съдбата се почувства за първи път щастлива!

сряда, 7 ноември 2007 г.