вторник, 24 юли 2007 г.

Предразсъдъците или Опознай Себе си, за да се Обикнеш...

Рядко изпадам в такива състояния... Обикновено живея в хармония със себе си. Правя това, което реша, казвам, това, което мисля... Но нещата коренно се променят, когато се гмурнеш в чувства и се оплетеш в тях като пате в калчища. Тогава започва онази битка между себе си и това да бъдеш инквизитор на това, което усещаш в името на комфорта на другия или пророк на откровенията, вярващ, че "Доброто" ще възтържествува. И като цяло - единствения недостатък на 2-рия вариант е, че изобщо не е ясно кое е "Доброто" и това го прави почти толкова непривлекателен и неудачен, колкото е и 1-вия. И накрая се оказваш пак в изходната позиция в ролята на бойното поле, докато войските от емоции не изнемощеят съвсем и някоя не вземе превес.
Замисляйки се - аз никога не съм имала избор. Изходът от моите войни е бил все един и същ и то поради факта, че на мен всичко ми личи и когато ми бъде зададен въпроса "Какво ти е?" - аз си издекламирвам всичките терзания на един дъх.

Винаги съм намирала доброто у хората и съм ги ги харесвала такива каквито са. Именно заради това... Сега, когато ми се случи да не харесам някого - започнах да се измъчвам. По-лошото е, че за 1-ви път аз просто не искам да го харесам. Нямам желание да правя каквито и да е усилия за това и на всичкото отгоре се самонавивам. Това е една от запазените ми марки. Когато реша нещо, то трябва да стане на мига или ако не стане - се съсредоточавам само върху него докато не измисля начин да го постигна. Та и този път е така... Търся и наблягам все върху негативите на човека, преувеличавам ги и настойчиво гледам само от една гледна точка умишлено, за да нямам причина да го харесвам. Изпитвам вина, че съм такъв инат и въпреки това тя е примесена със задоволство от това, че си държа на моето т.е. че (видиш ли) моето мнение е точно такова каквото ми се иска да бъде и не се влияя от никого.
Погледнато отстрани - цялата ситуацийка е дори леко смешна, заради детинския ми инат, който би трябвало да е съвсем неприсъщ за човек на моята възраст, само че Ей Богу.. аз предпочитам да тропам с краче и да викам "Няма пък! Няма Пък..." отколкото да се помъча да направя неголямо усилие да променя мисленето си. А най-абсурдното е, че аз дори не познавам човека, но предпочитам да не го харесвам.
Обичайната фраза в такъв случай сигурно би била "Въпрос на избор...". Да, може би... А може би пък не, защото изборите биват всякакви, но тези поради предразсъдъци - никога не съм ги уважавала.
Това предразсъдъците са особено гадно нещо. Слагат едни такива големи петна, които биват поизпирани с големи усилия, продължително третиране на оцапаното място и изобщо.. Абе не е лесно... И пак не е сигурно дали петното няма да личи...
Все съм си мислела, че предразсъдъците не са нещо присъщо на мен и когато решат да покажат носле аз изпадам в ужас от това, че явно не се познавам съвсем добре. Или по-скоро от това, че се познавам, а всъщност не желая да призная точно каква съм. Че и аз страдам от предразсъдъци, че и аз не винаги съм толкова положителна, колкото ми се иска...

И че не успявам да харесам всеки...

понеделник, 16 юли 2007 г.

Mountain Picture presents Блещучка and Co. in "Bair Budala"

Аз може и да нямам тренинг, ама пък съм голяма мераклийка. Зодията хич не ми е рогата, но пък съм бая инато и трудно отказващо се. Пък и няма да си кривя душата - имах голям стимул.
Тъй де, сега е "модерно" да се ходи по върхари и чукари, бягайки от сиво-кафеникавия смог разстилащ се над София, да го гледаш от високо, окайвайки безропотното си живуркане в "хубавата" ни столица и същевременно чувствайки се удовлетворен, че в крайна сметка не те е домързяло да вземеш раничката, да обуеш маратонките и да се замЪкнеш на край града, където започва т.нар. природа.. Или поне това, което е останало след настъпателното индустриално строителство.
Та и аз така.. Почти всеки уикенд се амбицирах да катеря Витоша. Ту от тук, ту от там... ама никога до горе. То това понятие "до горе" все още не ми е съвсем ясно в какво точно се изразява, но след последния rush по Витошките "чукари" поне има един конкретен удовлетворяващ ме резултат. А именно - Най-сетне изкачих Черни Връх.
Знам, че сигурно една част вече цъкат разочаровано с език, повтаряйки си на ум: "Ааа.. това ли било." ама не ми пука, защото за мен си беше истинско геройство.
Предната седмица заседнахме малко над х. Алеко, след уплаха, който си бяхме докарали с почти отвесното катерене нагоре, защото не знаехме, че патечката всъщносте малко по-в страни и във вид на значително по-полегата серпентина. Е, то по принцип си е малко трудно да координираш желанията на осмина неквалифицирани, неориентирани, неамбицирани и нерафинирани туристи. Та затова след 200м. пълзене нагоре се пльоснахме под едно борче и хубавичко напълнихме тумбаците, та поне на слизане да е по-лесно. И тъй - тогава качването до Черни Връх си бе мираж.
Затова пък тази събота състава бе Аз и Той, което се оказа една добра предпоставка за атака на вече намерения подходящ маршрут до горе.
Няма да се възгордявам, но пред вид малкият ми катерачески опит се справих сравнително добре, изключая усещането, че съм някакъв хибрид между сърничка и слонче и разбира се неизбежното почти локомотивно пуфтене в ритъм "Раз-два, раз-два"...
Не пропуснах частта с изкълчването на някой крайник и падането, но то юнак без рани не може. До горе стигнахме почти без препятствия и даже уцелихме точния връх, защото колкото и смешно да Ви звучи - всъщност не знаехме точно кой е до момента, в който не спрях да попитам една двойка от върволицата хора, пъплещи по склона, която Слава Богу не ни изгледа като извънземни, както правеха повечето млади, които поздравявахме по пътя, когато се разминавахме.
Този си беше върха. Имаше и табела даже! Ми да ама.. нищо особено. Не, че знам какви ми бяха очакванията ама като кажеш връх - някак си - поне сняг малко да имаше... или поне малко по-внушителен да беше. Гледката си струваше - да. И вятъра си го биваше - така хубавичко ни обрули, че сега едва си мърдам врата. Ама връх като хълмче някак си... (Сега като се замисля едва ли щях така лековато да го обвинявам, че не е качествен връх, ако го бях катерила от последната спирка на автобуса в Симеоново, а не се бях качила на лифта до Алеко)
Хубавото на качванията е, че има слизания. Всъщност според мен това е най-хубавата им черта. Нашето беше съвсем безпрепятствено ако не взимаме под внимание постоянното ми усещане, че току ще се сгромолясам на следващата крачка, защото краката ми ужасно трепереха от обирането на напрежението при стъпването по твърдите камъни по нанадолнището.
След 4 часа (отиване и връщане) победоносно стъпих на площадката пред хижата, с пълното съзнание, че може би ще ми се наложи да лазя по стълбите до стаята, НО ще се добера до там! :)

Струваше си! Скоро пак ще се пробвам...

сряда, 11 юли 2007 г.

Закуска в леглото... Или що е то Романтиката?


Сънливото утро опипваше с краче перваза, когато електронния часовник изпиука едва доловимо. Затворила очи не разбрах дали далечния звук е просто твърде тих, за да ме накара неохотно да отворя очи... или просто Той го спря инстинктивно, оставяйки ме още малко в страната на сънищата.
Признавам си... Ставането сутрин е истински ад за мен. Обичайно го отлагам до последно и когато най-сетне се надигна от леглото ходя сомнамбулски до момента, в който не измия очички.
Само дето този път не беше сред гореспоменатите обичайни случаи на събуждане и това едва ли е заради 20-те минутки екстра подремване преди ставането за работа.
Трябва да Ви кажа, че няма нищо по-миличко от гол мъж, носещ табла с горещо мляко с кафе и сандвичи в 7.30ч. сутринта! Една такава размекваща и караща те да обичаш още повече, гледка, която "крещи" в душата ти от щастие. Момент, в който ти се ще да награбиш Него.. Да го оближеш и изпапкаш, вместо сандвичите.
Ей такива на пръв поглед незначителни и неизискващи някакви специални усилия неща са коренчетата, от които порастват още и още стръкчета любов... докато полянката се покрие с килим от цветно щастие.
А утре...е мой ред с палачинките...

вторник, 10 юли 2007 г.

Счупеното носи щастие...Или може ли скъсаната нишка да се върже без възел?

Когато се скъса нишката - тя никога не може да бъде вързана без възел. Въпросът може би трябва да бъде: "Дали си струва тя да бъде вързвана?" или просто да използваме двете нишки за други по-креативни цели.Това винаги ме е терзаело. Дали няма да сбъркам ако не положа усилие да хвана двете крайчета и да ги завържа с настървението на самарянин, който страда от особена форма на пристрастяване към душевните инквизиции.
До момента винаги съм взимала едно и също решение. Винаги и с цената на погазване на собственото си същество. Тук май е частта с отстъпките, които правим в името на Нещото. Да, ама когато не си убеден, че Нещото действително си струва - ето тогава идва сложното. Та аз дори със сигурност не мога да кажа дали този някой ми е бил приятел, а смея да кажа, че имам интуиция и ясна представа за този тип взаимоотношения. Всъщност проблема с приятелствата се корени в това, че не всеки, който смяташ за приятел, те смята и теб за такъв. Както и ти не приемаш всеки, който те е причислил към приятелите си, за такъв.
Може би и моят случай е такъв. Не се чувствах пълноценно - внимавах кое, как казвам, как правя, бях добър слушател, но на свой ред - никога изслушвана, радвах се, когато му се случваше нещо хубаво, но на свой ред - не получих добра дума, когато аз самата съм била щастлива. Прощавах вътрешно всичките му кусури, но когато аз сгреших за нещо незначително бях сдъвкана и изплюта по най-грозния и груб начин, въпреки че се извиних многократно.
10 месеца минаха преди да се предам пред непрестанния си стремеж винаги и с всички да се разбирам и да съм в добри отношения. Това разбира се е поредната химера, но не променя факта, че трудно преживявам неуспехите си в тази област и продължавам да правя инатливи опити нещата да се получат.
Преглътнах огорчението и вярата си в това, че приятелите трябва да прощават и направих опит да се извиня за пореден (кой ли) път. И "О! Чудо! Негово Височество благоволи този път да прости без разбира се да пропусне да ме накара да се почувствам като нищожество, което моли за милостиня...
"Преглът! Отново... в името на Приятелството (тъй де.. онова дето мислих, че може пък по случайност и да е такова). Нещата (май) потръгнаха в обичайните коловози. Той пак се държеше като себе си (Хората все казват, че това е хубаво..уж), а аз пак си затварях очите пред темерутското му държание, пред това, че нараняваше приятелите ми (онези истинските), пред това, че не се усмихваше на неща, които ме правеха щастлива. Стъпвах на пръсти, да не би да направя някоя грешна крачка и всичко (кое ли) да отиде по дяволите (Защо ли?!?).
До мигът, в който си дадох сметка, че всичко това (НАЙ-вероятно) не си струва усилията, които полагам. Сложих на везната позитивните и негативните емоции, които ми носеха тези взаимоотношения и дръпнах чертата. Зачеркнах си търпението и казах всичко, което ме мъчеше, което стисках в себе си, в очакване нещата да са различни. Но те не бяха.... Не бяха...След всички откровени думи си тръгнах, давайки му ясно да разбере, че нямам сили да се боря за нещо, което той самия опропасти и продължаваше да го прави въпреки твърдоглавите ми опити да възкреся приятелството ни. Аз знам, че съм му ценна. Той няма много приятели... Всъщност може би даже николко... Хората минават като транзитни пътници през живота му, защото е труден човек и трябва да имаш биволско търпение за някои чапати черти от характера му, но и аз се уморих.. Знам, че иска да върне нещата обратно, знам, че опитва...

Но не знам дали аз искам...

петък, 6 юли 2007 г.

Love Is In The Air...

Напоследък съм в едно такова неизмеримо романтично настроение и все ме избива да пиша за любов... Последните 2 години на перманентна агония породена от търсенето на нова Любов или по-скоро ненамирането й, бяха дали сериозно отражение върху начинът ми на разсъждение. Самотата прави човек саможив. Панически се страхувах от този момент, който смятах, че се е случил, докато не се появи Той. Всеки негов жест събличаше една по една сивите дрешки на единашкия живот, който водех и оцветяваше душата ми в щастливите оранжеви краски на онова забравено чувство. Върна ми вярата в думичката "Заедно". Тази така ценна и споделена думичка, която всеки пази да не се превърне в навик.
Никога не съм вярвала във Вечната Любов и сега за 1-ви път някак ми се ще да я има. Да усещам нежността му, просмукваща се през всяка пора в кожата ми, да чувствам аромата му, белязал обонянието ми, да се крия в дланите му, чувствайки се защитена от целия свят, да забравям за себе си, в желанието си да го правя щастлив, да откривам светът му, поглеждайки през призмата на взаимността, да споделям мечтите му, пречупени през общото ни бъдеще...
Иска ми се да изтрия с целувки всички минали моменти, за да го има само настоящето с мен, да заключа всички страхове, за да съществува само Любовта, да отмия всичката предишна болка, за да усеща свободата...

Всичко се случва с такава шеметна скорост, заприличвайки на пусната по нанадолнище малка снежна топчица, превръщайки се в огромно кълбо изтъкано от безумна нежност, а аз с такава уверена готовност стоя, в очакване да ме помете с всичката си сила, крещейки колко Го Обичам.

Той знае...

вторник, 3 юли 2007 г.

Need some fresh air.. Или жертвите, които правим за любовта с главното Лъ..

Знаете го онова нещо, което всеки разбира по своему, но всички го наричат "Свобода"... Така де.. същото това нещо, което всеки доброволно дава, когато до него се появи Някой. Независимо дали този Някой е с главното Нъ.. Или е просто Някой, който ни е страх да не нараним, съобщавайки му хладнокръвно, че си искаме нещото наречено "Свобода" поне от време на време - ей тъй за разнообразие или с конкретната цел да покрещим от бяс и безсилие, за това, че сме твърде мекушави и не можем да кажем Край.
По принцип разделянето със "Свобода"-та е съвсем нормално развитие на нещата, когато обичаш. Толкова нормално, че даже не го усещаш, когато това се случи. В такова хвърковато състояние ти се иска да подариш, поделиш, посветиш всичко свое. И това е едно такова велико чувство...Без задни мисли, без съмнения, без опасения... Каращо те да се радваш на времето с любимото същество и да усещаш всяко парченце от милисекундата, че си обичан.
А да Ви кажа, аз наистина си обичам "Свободата". Не давам току така на който и да е да посяга върху й. И ако някой се докопа до "Свободата" ми - значи наистина си е заслужил правото на това... пък то после само времето показва дали то ще бъде доживотно или само временно.
Последните години флудят пазара с разни книжки а-ла инструктаж как да си живеем живота, как да се обичаме, как да се разбираме с колегите, как да правим кариера, как да правим секс... и една камара шаблонизирани мъдрости, от които гледам се изкарват не лоши пари.
Та ще взема и аз да напиша едно ръководство за това как се борави със "Свободата" на партньора. Замисляйки се това е една доста добра пазарна ниша, а погледнато от друга страна - може пък някой да разбере за какво става дума в житейския трактат. Не че има универсална рецепта за това, ама има едни тънички моменти, когато човек не усеща как гушкането се превръща в опит за убийство чрез задушаваща прегръдка.
Коренчето на тези несъответствия в степента на желание за гушкане от едната и другата страна е в Любовта. Тъй де.. по-скоро липсата на такава от едната или от другата страна. И ей на - единия агонизира, а другия се вкопчва като пиявичка, страхувайки се да не изтърве обектът на чувствата си, изсмуквайки и последната капка търпимост от него. Преследва вниманието му, краде от личното му време, обсебва всяка свободна минутка, рискувайки да провали всички красиви перспективи за развитие на отношенията помежду им. Чудя се дали е егоизъм или по-скоро липса на сила, за да се пребориш със страха да загубиш другия, когато му подариш "Свободата", от която се нуждае.. Или може би и двете...